— Ще го сторя.
— Джо, искам да кажа, че той може и да се върне. Зърнеш ли го случайно, него или колата, трябва да разбера.
— Ще разберете. Елза беше на вечеря с чичо Джош. Тя каза колко мил човек сте.
— Никога не го е показвала.
— Страхувала се е от мистър Крюгер. Казал й да си знае мястото и да си затваря устата. Да внимава нищо да не се променя в къщата.
— Не мога да я разбера защо след всичко преживяно продължава да работи в този дом. Ерих я унижава, отнася се с нея като с просяк.
— Парите му я задържат. Заяви, че за толкова пари ще работи и при Дявола. — Изведнъж Джо закри с ръка устата си: — Май че наистина е работила за Дявола. Нали, Джени?
„Февруари не е най-късият месец в годината“ — размишляваше Джени. Сторили се бе цяла вечност. Ден след ден. Минута след минута. Всяка вечер тя обличаше нощницата на Каролайн, държеше под възглавницата калъп боров сапун.
„Ако Ерих се появи внезапно, миризмата на бор ще възвърне сигурността му“ — разсъждаваше Джени.
Сънуваше само децата си. Те я очакваха. „Мамче, мамче“ — викаха и притискаха телцата си в нея, а тя се опитваше да ги прегърне, но точно тогава се будеше. Нито веднъж в съня й не се появи бебето.
Сега Джени изцяло принадлежеше на Тина и Бет.
През деня тя не се отделяше от телефона. Убиваше времето си с домакинска работа: почистваше, лъскаше, полираше, но нищо не можеше да измести страха, че може да пропусне обаждането на Ерих.
Руни често я посещаваше в следобедните часове — една друга Руни, за която чакането бе свършило.
— Мислех си, че можеш да се заемеш с покривки за леглата на момичетата — предложи й старата жена. — Докато Ерих все още не е изгубил надежда, че ще се върне, че ще те завари тук и отново ще си бъдете едно семейство, той няма да навреди на децата. Но дотогава ти трябва да се занимаваш с нещо. Иначе ще полудееш. Хайде да се заемем с покривките.
Отново се заловиха с Руни за шев. „Също като в легендата за трите сестри, които предели, измервали, режели нишките на времето — мислеше си Джени. — Двете са тук, а коя е третата? Ерих! Той може да пререже нишката на живота.“
На Джени й се струваше, че с края на надеждата бе изчезнала и напрегнатостта у Руни. Сега тя разговаряше за всичко равнодушно.
— Веднъж да се върне Ерих, и ще направим погребение на Ардън, както подобава. Най-тежко сега за мен е да се връщам назад, да си спомням как Ерих ме окуражаваше, как ме караше да мисля, че Ардън е жива. Клайд ми казваше, че Ардън никога не е бягала. Трябваше още тогава да ми стане ясно. Колко жесток е бил Ерих, като е подклаждал надежди, за да не зарасне раната ми. Казвам ти, Джени, той не заслужава да живее.
— Руни, моля те, не говори така.
— Прощавай, Джени.
Шерифът се обаждаше всяка вечер.
— Проверихме навсякъде, разпространихме снимки чрез полицията и в съседните области, за да го разпознаят. Предупредихме да не се дава гласност. Ако видят него или колата му, да не го арестуват.
— Мисис Крюгер, още нямаме добри вести за вас. Може би децата си играят сега на някой топъл плаж във Флорида и са хванали слънчев загар.
„Нека Бог да ги закриля. Дано да е така!“ — молеше се Джени.
Марк също й се обаждаше всяка вечер. Говореха не повече от минута-две.
— Джен, нещо ново?
— Нищо.
— Добре. Няма да задържам линията. Стой там, Джен.
Стой там! Тя се опитваше да влезе в ритъм с ежедневието, което сама си създаваше. Нощите й бяха безсънни. През малкото време, когато спеше, сънуваше кошмари, които я караха да подскача в леглото. Дни наред не беше излизала от къщата. Единственото й разнообразие бяха програмите по телевизията и няколко йогийски упражнения. В шест и половина механично сядаше пред малкия екран. В седем започваше „Добро утро, Америка!“. Джени внимателно изслушваше новините, интервютата. Един ден предадоха за безследно изчезнали деца. Някои ги търсеха от години… Ами… Роджър… Томи… Линда… Жозе, следваха имената им едно след друго. Някой ден очакваше да чуе и за Елизабет и Кристин… галено наричани Бет и Тина: вторият им баща ги е осиновил, но заминал с тях на шести февруари, преди три години. Дали някой би могъл да даде сведения…
Вечерите също напомняха монотонен ритуал: четеше, гледаше програмата на телевизията, понасяше търпеливо всичко — от старите комикси до мачовете по хокей. Опитваше се да чете, но страниците преминаваха пред очите й като филмова лента. Нищо не можеше да грабне вниманието й.
В последната нощ на февруари Джени се почувства особено разстроена. Около нея цареше потискаща тишина. Точно тогава иззвъня телефонът.
С надежда тя вдигна слушалката.