— Джени, тук е пастор Барстром. Как сте?
— Благодаря, много добре.
— Предполагам, че Ерих ви е предал нашите съболезнования за смъртта на бебето. Исках лично да ви посетя, но той ме възпря. Там ли е Ерих?
— Не. Замина. Не зная кога ще се върне.
— Бихте ли му припомнили, че пенсионерският център е довършен. Искам да съм сигурен, че като наш най-щедър дарител ще присъства на освещаването на десети март. Той е безгранично щедър, Джени.
Телефонът иззвъня отново в два и петнадесет. Тя лежеше в леглото, заобиколена от куп книги. Вярваше, че те ще й помогнат да убие времето през нощта.
— Джени.
— Да.
— Джени, с кого говори? Около осем часа. Ти се усмихваше, докато говореше по телефона. — Ерих ли беше това? Гласът му звучеше различно, беше напрегнат.
— Около осем ли? — повтори Джени. Тя едва се сдържаше да не извика: „Къде са Тина и Бет?“ — Чакай да помисля кой може да е бил. — „Шерифът Гъндърсън? Или Марк?“ Не смееше дори да спомене имената им. — Ерих, пастор Барстром се обади. Искаше да разговаря с теб, за да те покани на откриването на пенсионерския център. — Ръцете й лепнеха от пот, устните й трепереха. Със затаен дъх очакваше неговия коментар. Искаше да го задържи по-дълго. Дано специалистите установят откъде се обажда.
— Сигурна ли си, че беше пастор Барстром?
— Ерих, защо да ти го казвам, ако не съм — прехапа устни Джени. — Как са момичетата?
— Прекрасно.
— Остави ме да говоря с тях.
— Те са много изморени. Сложих ги да спят. Тази вечер изглеждаш хубава, Джени.
„Аз съм изглеждала хубава тази вечер?“
— Да. Бях на прозореца. Би трябвало да се досетиш, ако ме обичаш.
Погледът й се спря на кристалната купа — зелена и зловеща.
— Защо не си дойде вкъщи?
— Нямах желание. Исках само да разбера дали още ме чакаш.
— Очаквам те, Ерих. Теб и момичетата. Щом ти не искаш да дойдеш при мен, нека аз дойда при теб.
— Не. Още не. Сега в леглото ли си?
— Разбира се.
— С коя нощница си?
— С единствената. Нося почти само нея.
— Може би трябваше да остана…
— Може би. Бих искала да останеш.
После тишина. В далечината Джени долови шума на коли. Сигурно той й се обажда от един и същ телефон. Бил е навън под прозореца!
— Не си казала на пастор Барстром, че съм луд по тебе?
— Не. Той знае колко много се обичаме двамата.
— Джени, опитах се да телефонирам на Марк. Телефонът му беше зает. С него ли говореше?
— Не.
— Наистина ли разговаря с пастор Барстром?
— Обади му се, щом не вярваш.
— Вярвам ти, Джени. Ще продължа да звъня на Марк. Спомних си, че беше взел от мен една книга. Искам си я обратно. Тя е от третия ред на библиотеката, четвъртата отдясно. — Гласът на Ерих постоянно се менеше — от капризен до раздразнителен. Нещо имаше в тона му.
— Марк ли е новият ти любовник? — долетя пискливият му глас. Разстрои я до полуда. — Той обича ли да плува? Ти си курва! Махай се от леглото на Каролайн! Веднага се махай!
Изведнъж нещо пропука в слушалката. Последва тишина. Наруши я мекият тон на телефонния сигнал.
Глава 37
Двадесет минути по-късно се обади шерифът Гъндърсън.
— Джени, телефонната компания ни информира, че Ерих се е обаждал от Дълът.
Дълът! Северната част на Минесота, на приблизително шест часа път с кола от имението! Ако е отседнал там, би трябвало да тръгне по обяд, за да се озове в осем вечерта под прозореца и да я наблюдава. А кой е бил през това време при децата? Или ги е оставил сами? Живи ли са още? Джени не беше разговаряла с тях почти две седмици!
— Ерих си идва сам — каза тя с пресипнал глас.
— Да. Така е — не се опита, да я успокои шерифът.
— Какво можете да направите?
— Да отнесем въпроса до пресата и телевизията. Ще поместим фактите…
— О, за бога, не! Все едно да подпиша смъртната присъда на Бет и Тина.
— Тогава нека издействам един екип от полицията в Дълът. Ще поставим детектив в къщата да ви охранява. Животът ви е в опасност.
— В никакъв случай, Ерих ще разбере.
Беше почти полунощ. Скоро февруари двадесет и осми щеше да стане март първи. Джени си спомни за суеверието от детинство: ако в последната нощ на февруари заспиш и си кажеш „Заек, заек“ и се събудиш сутринта със „Зайче, зайче“, ще ти се сбъдне желанието. С Нана често го правеха.
— Заек, заек — извика Джени в тихата стая. — Заех, заек — продължи да вика тя още по-високо. — Заек, заек — пищеше Джени, — искам си децата!
Хълцайки, тя се отпусна на възглавницата.
— Искам Тина и Бет!
Сутринта очите й бяха толкова подути, че почти не виждаше. Съвзе се, облече се и слезе долу да свари кафе. Само при мисълта за храна й се догади. Реши да не хаби машината за миене на съдове за една чаша и една чинийка.