Брита накара Фиона да нагази в ледената вода.
— Качвай се — нареди тя.
— Не! Вече не ти трябвам. Послужи си с мене. Върви, докато е още възможно.
Брита разбра, че Фиона говори истината.
— Да, вече не ми трябваш — съгласи се тя. — Не трябваш и на Торн.
Торн изскочи от гората точно когато Брита вдигна камата си, за да я забие в сърцето на Фиона.
— Не-е-е-е! — откъсна се от гърлото му вопъл, който се разрази в смразяващ кръвта крясък.
Викът му разсея Брита за част от секундата, достатъчна, за да се възползва Фиона от нея. Докато Брита издигаше камата нагоре, ръката, с която държеше Фиона, леко отпусна хватката си. Фиона се дръпна изведнъж и се освободи, сниши се и се хвърли в тъмната ледена вода.
Студът я прониза, но й помогна да запази спокойствие. Тя се гмурна надълбоко и започна да се отдалечава от кораба, оставайки толкова дълго под водата, че дробовете й щяха да се пръснат. Когато най-накрая излезе на повърхността и си пое дъх, видя Брита да се катери по стълбичката. След миг платната бяха разгънати и корабът с Брита на борда се оттласна от брега. Греблата заработиха, помагайки на дракара да потегли с отлива към открито море. Тогава тежката ризница на Фиона я дръпна под повърхността и тя видя живота си да преминава мигновено пред очите й.
Торн изтича в паника към брега. Погледът му се плъзна по синьо черната вода, търсейки любимата му. Водата беше толкова студена, че той се усъмни, че някой може да оживее в нея. После я видя как излиза на повърхността за един кратък момент, преди тежестта на ризницата да я дръпне надолу. Вече бе свалил собствената си ризница и хвърлил оръжията си, тичайки към плитчината. Беше облечен само с туниката и подплатената риза, когато се хвърли във водата и заплува към мястото, където последно бе видял Фиона.
Нека оживее, помоли се на глас Торн, умолявайки собствените си богове за нейния живот, като със силни удари на ръцете се оттласкваше през ледената вода. Изпълнен с тревога, когато не видя Фиона да се издига отново на повърхността, той се уплаши да не би неговите богове да са го забравили и отправи пламенна молба към християнския бог на Фиона, обещавайки да стане християнин, ако той спаси живота й.
20
Фиона потъна като камък, повлечена от течението, което я подхвана и завъртя като песъчинка. Беше й студено. Ужасно студено. Потребността да диша, само преди миг толкова силна, вече не й изглеждаше важна, защото биенето на сърцето й се забави и почти спря. Тя знаеше, че смъртта е наблизо, и се изненадваше, че не е усетила зловещото присъствие на този тъмен дух, надвиснал над нея.
Фиона нямаше чувството, че умира. Но поради сковаващия костите й студ тя не усещаше почти нищо. Знаеше, че трябва да се опита да се спаси, и внезапно й хрумна, че трябва да свали ризницата си. Усилията едва ли си струваха, но тя започна да се бори с тежката плетена ризница. Помисли за Торн и колко много искаше да бъде с него. Започна да се бори по-усилено, толкова близко до безсъзнанието, че изтръпналите й ръце и пръсти просто отказваха да действат. Изведнъж чу успокоителен глас.
Не ти е време, дете.
Тогава едни ръце, които не можеше да види, издърпаха ризницата от нея и тя започна да се издига нагоре през тъмната, непрогледна вода, нагоре към светлината.
Торн не можеше да я открие. Тя бе останала толкова дълго под водата, че той се уплаши, че вече е мъртва. Гмуркаше се отново и отново в непрогледната дълбина, докато студът започна да отслабва рефлексите му и да отнема силата му, но още не искаше да се предаде.
Тогава като по чудо почувства копринени кичури коса да се пъхват в ръката му. Косата на Фиона. Той я стисна и заплува нагоре, докато накрая главата й се показа на повърхността. Тя като че ли не дишаше. Но той, без да съзнава откъде, бе намерил сили да свали бронята й. Това бе спасило живота й, защото Торн никога нямаше да я открие, ако бе потънала на дъното на фиорда.
Фиона изведнъж усети топлина, почувства слънчевите лъчи по лицето си, но не можеше да вдъхне първата глътки живителен въздух. Люшкаше се между живота и смъртта, осъзнавайки къде се намира, но без да може да реагира.
— Жива ли е? — запита Туролф тревожно.
— Не, мъртва е — каза Гарм, твърдо убеден, че животът окончателно е напуснал неподвижното тяло, извлечено от фиорда.
Торн не беше готов да приеме поражението. Някой му подаде кожено наметало, той уви Фиона в него и я притисна до себе си. Без да мисли, започна да я тупа по гърба, искаше да предизвика някаква реакция. И по чудо я предизвика, Фиона изпъшка и се размърда в ръцете му.
— Жива е! — извика Торн. — Слава на християнския бог, че ми я върна.