— Не е възможно, много време беше под водата — възрази Гарм невярващо.
Фиона извърна глава и изплю огромна глътка вода. Закашля се и отвори очи. Видя Торн, надвесен над нея, да я гледа с любов и безпокойство и му се усмихна с разтреперани устни.
— Какво стана?
— Едва не се удави — обясни й Торн. — Сега трябва да се стоплиш и да изпиеш нещо горещо. Щях да те загубя. Как успя да си свалиш сама бронята?
— Да, чудо е. Не съм си сваляла бронята — каза Фиона. Думите й се сториха абсурдни на Торн. Но преди да й зададе следващия въпрос, тя добави: — Помогни ми да стана.
— Фиона, не мисля…
— Още виждам кораба на Брита, Торн. — Очите й, застинали като стъклени, гледаха диво. — Трябва да направя едно нещо. Моля те.
Торн нерешително й помогна да се изправи. Тя се уви с наметалото и с треперещи крака направи няколко стъпки към брега. Торн тъкмо щеше да протестира, но размисли. Тя като че ли бе решена да сложи край на нещо, каквото и да беше то. Той застана до нея, готов да се притече на помощ, ако потрябва. Смая се, когато Фиона хвърли настрана наметалото, вдигна ръце към небето и заговори:
— Светкавици, гръмове, вятър и дъжд! Бесни морета и яростни бури! Стоварете се върху тези, които потъпкват закона на бога!
Торн се взря в нея с благоговение и страх. Тя като че ли току-що бе проклела Брита. Как беше възможно? Винаги бе отричала обвиненията, че е вещица. Никой освен вещица или магьосник не можеше да се обръща към стихиите и да призовава бурите, Фиона беше християнка. Нима беше и още нещо? Той знаеше, че тя познава старата религия на своя народ така добре, както и собствената си християнска вяра. И макар че притежаваше особени умения, никога не би ги използвала за зло.
— Какво става тук? — запита обезпокоен Туролф.
— Нищо. Фиона е изтощена, няма сили. Трябва да си почине, да стои на топло и да се нахрани. Върни се на бойното поле. Аз ще се погрижа за нея.
Гарм, Туролф и неколцината мъже, които ги бяха последвали, нерешително тръгнаха обратно към полесражението, а в това време Торн взе от земята наметалото и го уви около раменете на Фиона. Фиона почувства топлината му и се отпусна на гърдите му, изведнъж усетила крайно изтощение. Коленете й започнаха да се подгъват и Торн я взе на ръце.
— Добре ли си?
Тя го изгледа объркано.
— Да. Какво стана?
Той замря.
— Не знаеш ли?
— Знам, че едва не се удавих и ти ме спаси. Как ми свали бронята, без да разбера?
Сега Торн наистина загуби ума и дума.
— Не съм ти свалял бронята. Мислех, че ти си я свалила.
Фиона беше уморена, ужасно уморена.
— Ако аз съм я свалила, не си спомням нищо. Тя като че ли… отплува. Толкова странно беше. Бях сигурна, че ще умра, но след известно време не чувствах нужда да дишам. Мога да се закълна, че някой ми каза, че още не ми е дошло времето да умирам.
— Уморена си и си объркана — каза Торн, не знаейки как да тълкува странните й думи. — Спомняш ли си какво стана после, след като те извлякох от водата?
Тя поклати глава, виолетовите й очи бяха широко отворени в ням въпрос, а челото — сбърчено в размисъл. Накрая рече:
— Нищо не си спомням. Като че ли съм отворила очи преди миг в прегръдките ти. Станало ли е нещо важно?
— Не, нищо важно.
Щом тя не си спомняше нищо, по-добре беше да не й казва. Да забрави за странното й поведение и думите, прозвучали почти като проклятие. За щастие, само той беше достатъчно близо до нея, за да ги чуе. Гарм и Туролф не разбраха за какво точно става дума.
Фиона се сгуши на гърдите му, увита в наметалото, и той я понесе през гората към къщата. Шумът от битката бе утихнал. Тела се търкаляха сред изпотъпканите посеви; някои бяха мъртви, други само ранени. Роло още лежеше там, където беше паднал, локва заледена кръв се бе събрала под вкочаненото му тяло. Онези от хората му, които бяха оцелели, се оттегляха, накуцвайки, към гората. Радостните победители вече празнуваха, отваряйки бъчвите с най-хубавата бира и вино на Роло.
Торн внесе Фиона в къщата. Рика и Тайра ги следваха, кършейки ръце с разтревожен вид. Торн остави Фиона на пейката до огнището и пъхна още няколко цепеници в огъня. Когато викна да донесат горещо вино, една робиня веднага се завтече.
След известно време топлината на огъня и горещото вино посвестиха Фиона. Тя свали коженото наметало, за да изсуши мокрите си дрехи на огъня.
— Може би има някои дрехи на Брита, с които да се преоблечеш — предположи Рика. — Да ида ли да проверя?
— Няма да нося нищо, което е било на Брита — заяви Фиона.
— Тя ще има нови одежди, достойни за кралица, когато получи възможност да се порови в дрехите, струпани на кораба ми, или в тези, които Роло държеше тук, в къщата.