— Мислиш, че аз съм направила нещо на Торн ли?
— Или ти, или старецът, все едно е. Има лечител в селото, Туролф ще го доведе. — Той махна на Улм, който стоеше наблизо. — Заключи вещицата и тоя старец в склада — заповяда със строг тон. — По-късно ще се разправям с тях.
Наведе се, вдигна Торн и двама роби побързаха да му помогнат.
— Няма време за губене — извика Фиона във все по-нарастваща паника. — Торн ще умре, ако не го лекуват както трябва. Бран и аз сме единствените, които знаят как да го спасят. Ако не ми вярваш, поне на Бран позволи да му помогне.
Улоф изрично отказа да позволи на Бран и на Фиона дори да докоснат Торн, а още повече — да го лекуват. Брита, която дотогава ги наблюдаваше мълчаливо, се обади:
— Мъдро постъпваш, господарю Улоф, че не позволяваш на тази магьосница да се доближава до Торн. Тя е зла.
Фиона протестира с все сила, когато Улм и двама войници повлякоха нея и Бран към изхода на залата. Мъжете не се държаха никак любезно с тях. Когато двамата се озоваха заключени в склада, бяха целите покрити със синини и драскотини.
Тя се отпусна на един чувал с жито и се вгледа отчаяно в Бран.
— Ще умре ли?
— Трябваше да го разбера — изрече с угризение в гласа старият мъдрец. — Опасността, която усещах, не е била за тебе. Никога нямаше да ми хрумне, че някой ще иска Торн да умре.
— Кого подозираш? Какво го е разболяло?
Бран я изгледа невиждащо.
— Голяма доза от някакво силно лекарство. Опитен лечител би могъл да го спаси, но се страхувам, че тези хора не разбират от лекуване.
— Боже господи! Кой ще иска смъртта на Торн?
— Някой, който ще има полза от нея.
— Но кой… — Тя отвори широко очи, когато прозря истината. — О, не. Брита и Туролф ще имат полза. Туролф ще стане наследник, ако Торн умре, а Брита ще се омъжва за Туролф.
— Брита е била — каза с убеждение в гласа Бран. — А лекарството, което е използвала, за да го отрови, най-вероятно е дошло от моето сандъче. Тя го е откраднала, когато не съм бил наблизо. Сандъчето винаги стои под пейката, на която спя. Трябваше повече да внимавам.
— Не си виновен ти. — Фиона преглътна едно ридание при мисълта, че Торн лежи на смъртно легло. — Как можем да го спасим, когато Улоф отказва да ни позволи да се доближим до него?
— Ще се молим да стане чудо, дете.
Чудо не стана. На следващата сутрин Фиона и Бран бяха извлечени от навеса, за да понесат наказанието си. Всички обитатели на къщата се бяха събрали около Улоф и Туролф. Улоф излезе напред с мрачно изражение и сърцето на Фиона трепна.
— Торн… той дали…
Тя не можа да изрече думата. Ако Торн умреше, щеше да умре и нещо в нея. Кога бе започнала да го обича?
— Торн е още жив, но лечителят не може да направи нищо за него. Той лежи неподвижен и безчувствен. Готов е всеки момент да тръгне по пътя си към Валхала. Вие двамата ще умрете заради това, което му сторихте. Боецът трябва да умре с меч в ръка. Да умре в леглото си е позор за мъж като сина ми.
Бран пристъпи напред, с мрачен блясък в очите.
— Ако убиеш Фиона, няма да постигнеш нищо. Тя е съпруга на сина ти.
— Тя е курва на сина ми.
— Само я убий и ще бъдеш прокълнат завинаги.
— Говориш глупости, старче! — изрева Улоф.
— Фиона и Торн си принадлежат. Общото им бъдеще ми бе разкрито още преди Фиона да се роди.
Улоф се изсмя сухо.
— Ти си не само зъл прокобник, ами и луд човек. Фиона трябва да умре.
Той я сграбчи за китката и я принуди да падне на колене. Изтегли меча си.
— Чакай! — втурна се Роло, заставайки между Фиона и Улоф. — Ами ако Бран е прав? Ако животът на Торн зависи от живота на магьосницата? Може да не е в негов интерес да убиеш Фиона.
— Не мога да я гледам — отвърна Улоф. — Заради нея синът ми се измъчваше месеци наред. Полудя по нея още откакто я видя за пръв път.
— Дай ми я — предложи лукаво Роло. — Искам я за любовница. Ще я отведа и вече никога няма да я видиш.
— Не! — изкрещя Фиона, изпаднала в ужас. — Отказвам да стана любовница на Роло! Аз съм съпруга на Торн, не негова вдовица. Той е още жив, нали?
— Диша, но това не е живот — възрази Улоф. — Аз не признавам вашия християнски брак.
— Ако убиеш Фиона, ще е на твоя отговорност — предупреди го Бран.
Гласът му звучеше заплашително, докато старецът размахваше ръце във въздуха. На околните им се струваше, че сякаш призовава боговете да стоварят наказание върху главите на викингите.