— Фиона не може да пътува — каза Торн, снишавайки глас.
— Какво ще правим? — запита Арен, който много искаше да помогне с нещо на братовчед си и на Фиона.
— Мисля, че ти и Тайра трябва да тръгнете към дома на Гарм, а ние с Фиона ще ви последваме, когато тя укрепне достатъчно.
— Ще можете ли да изкарате тук толкова време?
— Да. И преди съм го правил. Има много дивеч, за да си напълним стомасите, и дърва, за да поддържаме огъня. Имаме кожени наметки, да се пазим от студа, и легло от слама, на което да спим. Колибата е в добро състояние, въпреки че е изоставена. Ще се справим.
След като се нахраниха, Арен и Тайра отнесоха наръч слама до отсрещната стена и си направиха легло. Торн легна до Фиона, завивайки и нея, и себе си с наметалото си. Когато я прегърна, тя се стегна, но не отрони и дума. След няколко минути той чу равномерното й дишане и разбра, че е заспала. Държейки я все така здраво в прегръдките си, Торн също потъна в обятията на съня.
Когато на следващата сутрин Фиона се събуди, наоколо беше толкова тихо, че тя се уплаши да не би да са я изоставили. В колибата нямаше друг освен нея; не видя нито Торн, нито Арен, нито пък Тайра. Тогава вратата се отвори и вътре влезе Торн, изпълвайки малката колиба с енергичното си присъствие. Носеше огромен куп дърва, които започна да подрежда край огнището. Фиона бързо забеляза, че е остъргал брадата от лицето си с помощта на ножа — явно докато тя е спала.
— Къде са другите? — запита Фиона, изненадана от това, че гласът й прозвуча толкова тихо.
Като чу гласа й, Торн се обърна и се отправи към леглото й.
— Събудила си се. Как се чувстваш?
Ръката й се притисна към корема.
— Празна.
Доплака й се.
— Фиона, аз…
— Не, не искам да говоря за това — и тя извърна лице от него.
Торн се отпусна на колене до нея.
— Не се отвръщай от мене, любов моя. Чувствам се ужасно виновен. Детето, което загуби, беше мое.
— Не ме интересува какво каза Бран — изрече тя замислено, — но това дете ужасно ще ми липсва.
— Бран ли? Той е мъртъв.
Да не й се привижда нещо, почуди се Торн и положи ръка на челото й, търсеше признаци на треска. Но челото й беше хладно.
— Да, Бран е мъртъв, но връзката между нас е изключителна, неподвластна на времето и пространството, дори на смъртта.
— Бран ти е говорил? Какво каза?
Любопитството на Торн се събуди, въпреки че той не вярваше в способността на Фиона да говори с мъртвите. Но тя го бе опровергавала толкова много пъти, че му се стори, че е най-добре да я изслуша.
— Каза ми да не се отчайвам и че ще имаме други деца.
— Ще имаме, Фиона. Ще ти дам всичките деца, които поискаш.
Тя поклати глава.
— Вече е късно, Торн. Не искам деца от тебе.
— Знам, че сега те боли, но…
— Изобщо не знаеш как се чувствам! — извика тя. — Никой мъж не знае как се чувства жената, когато загуби дете. Може би ще имам и други деца, но няма да са от тебе, Торн Безмилостни.
Торн мъдро реши да не спори. Фиона беше още твърде слаба, за да си хаби силите в размяна на гневни думи.
— Пратих Арен и Тайра напред, в дома на Гарм. Ние ще тръгнем натам след няколко дни.
— Защо не замина с тях? Аз мога да се грижа за себе си, не ми трябва твоята помощ.
Торн я изгледа навъсено.
— Никога няма да те оставя сама, Фиона. Ще се грижа за тебе, докато оздравееш достатъчно, за да можеш да пътуваш.
— Това ли искаш наистина, Торн? Или стоиш при мене само за да успокоиш гузната си съвест?
— Спомняш ли си, когато ти казах, че се чувствам изгубен без тебе, че искам винаги да си с мене? Нищо не се е променило. Липсваше ми. Нямах търпение да се върна и да ти кажа, че те обичам, че съм бил глупак да се усъмня в тебе. Когато Роло ми каза, че си заминала с друг мъж, бях в състояние да убия някого. Съжалявам, че повярвах, че можеш да бъдеш способна на такава измама. Какво трябва да направя, за да ми простиш?
— Не съм сигурна дали изобщо мога да ти простя. Може би, ако детето ни беше оцеляло… но сега вече е много късно.
— Ще те накарам да ме обикнеш, Фиона, заклевам се.
Тя въздъхна и затвори очи. Чувстваше се съкрушена, сякаш животът й беше натрошен на парчета и стъпкан. Преди имаше поне Торн, за когото да се държи, но сега се чувстваше изоставена и изгубена. Искаше да си иде у дома, да види баща си, да се наслаждава на мекия въздух и зелените хълмове на своя приличен на украшение остров. Искаше да забрави всичката мъка, преживяна с Торн, както и цялото блаженство и да се върне към простия си живот на лечителка.
След като напразно я чака да проговори, Торн решително се отправи към огнището и внимателно извади желязното гърне от жарта. Беше го напълнил със сняг и го беше сложил да се стопи.