— Не! — изкрещя жена му, после внезапно сведе глава и тихо добави: — Остави ме, моля те… имам нужда да постоя за малко сама.
Виктор се замисли и накрая въздъхна примирено.
— Разбирам, че се измъчваш заради загубата на Рагар и Харалд. Но ако те оставя сама да скиташ край брега, ще ми обещаеш ли, че няма да се опиташ да им дадеш знак по някакъв начин, за да върнат кораба до брега и да те вземат на борда?
Тя се засмя надменно.
— Нима си въобразяваш, че твоите войници с радост ще ме приемат на борда на кораба? Нали знаят, че като се върнат във Ванахейм, ще ги очаква най-суровото наказание за измяна на властния вожд, Виктор Безстрашния?
— Имаш право, но все пак имам ли твоята дума, че няма да се опитваш да ме напуснеш?
— Да, обещавам ти, викинг — се съгласи се тя, но гневните искри в очите й не угаснаха.
— А ще ми обещаеш ли още нещо: че няма да се опитваш да избягаш от мен, макар че Рагар и Харалд вече не са мои заложници?
— А къде мога да се скрия от теб, викинг? — изхлипа тя и отчаяно махна с ръка. Нима допускаш, че мога да се върна при онзи звяр, Волфгард, който изпраща убийци по следите ми? Благодарение на теб, Виктор Безстрашния, аз вече нямам свой дом…
Този път вождът окончателно изгуби търпение и избухна тъй яростно, както Рейна не помнеше досега.
— Твоят дом е при мен, Рейна! И никога не трябва да забравяш това!
— Не, Виктор! В Лоара е моят дом! И сърцето ми отплава там, в океана, с кораба на Рагар!
Вбесен от думите й, Виктор усети как внезапна болка прониза сърцето му като кинжал. Запита се защо всъщност тя му се беше отдала миналата нощ. За миг му се прииска да я попита откровено, но се уплаши, че няма да може да понесе безсърдечния й отговор.
Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не избухне.
— Рейна, зная, че сега ти е много тежко. Добре, разходи се покрай брега, но, заклевам те, любов моя, не се бави много дълго. Тревожа се за теб, защото никой от нас не знае дали наблизо не се скитат бойците на Волфгард.
Ръката й докосна дръжката на кинжала в пояса й.
— Мога и сама да се защитавам. Ще пробода смъртоносно всекиго, който се опита да ме нападне.
Виктор си каза, че наистина вдъхваше страх дори и в сърцата на най-смелите мъже.
— Добре, но все пак, моля те, скъпа, да бъдеш много предпазлива.
Рейна не каза нито дума, метна се на седлото на коня си и препусна покрай безлюдния бряг.
Докато яздеше по обратния път, тревогата, загнездена в гърдите му, не само че не изчезна, но нарастваше с всеки изминат час. Младата му жена може би беше по-уязвима, отколкото си мислеше. Пред очите му изплуваха зловещите лица на убийците, изпратени от варварския му противник, припомни си предупреждението на Рагар, и едва сега се убеди окончателно, че войната с Волфгард е неизбежна. Имаше ли въобще някакъв изход, възможно ли е да победи враговете си без ненужно кръвопролитие?
Щом наближи селото, той забеляза Отар и Ива, които се целуваха унесено под клоните на близката плачеща върба. Усмихна се, скочи от седлото и се приближи към влюбената двойка. През последните дни често ги срещаше заедно, хванати за ръка. Дори веднъж ги забелязал как Отар помагаше на девойката при чепкането на вълната.
— Добро утро — поздрави ги той.
Двамата влюбени скочиха със зачервени лица и се спогледаха смутено.
— Добро утро — отвърна Отар с дрезгав глас.
Виктор се изправи пред тях, усмихна се леко и посочи с кимване към девойката.
— Ива, без да се обиждаш, остави ни за малко сами. Трябва да си кажем нещо.
— Слушам, господарю — притесненото момиче се поклони сковано и се затича към селото.
— С какво мога да ти бъда полезен, вожде? — попита Отар.
— Имам едно важно поръчение за теб — започна Виктор и смръщи вежди. — Но първо трябва да ми обясниш какви са ти намеренията спрямо Ива. Струва ми се, че сте като родени един за друг. Между другото, жена ми ми спомена, че те е видяла да се навърташ около колибата на Ива.
Лицето на момъка пламна.
— Вожде, разбирам, че това може да не се хареса на мнозина от бойците в селото, защото Ива е само една безправна робиня, но смятам да я направя своя жена. — Вдигна глава и гордо добави: — Пък и тя ми рече, че си й обещал да й подариш свободата.
— Да, мислил съм за това. Всъщност искам да премахна робството на Ванахейм веднъж завинаги.
— Говориш за всички роби? — изуми се Отар.
— Да.
— Но защо, вожде?
— Защото робството е позор за нас и трябва да се научим да обработваме земята много по-справедливо. Не може един да работят цял живот, а други да живеят на техния гръб. Само тогава земята ще успее да ни изхрани и да забравим за недоимъка.