— Сигурно си прав, вожде — кимна Отар. — Но кога мислиш да подариш свободата на Ива… и на останалите?
— Ще освободя всички роби или трали, както ги наричате тук на Ванахейм, когато сложа край на враждата с Волфгард. Може би тогава ще е най-подходящото време за такива важни промени, за обявяването на забраната за всякакви братоубийствени кръвопролития. Ох, зная, че никак няма да е лесно да убедя свирепите викингски воини да претопят мечовете си, за да се изковат плугове… Доста пот ще трябва да пролея, за да обясня на племето ми защо трябва да се сложи край на робството и на войните.
От тези нечувано смели думи на момъка му се зави свят.
— Нима наистина си въобразяваш, вожде, че ще успееш да постигнеш примирие във Ванахейм?
— Категорично съм решен да сторя всичко необходимо и няма да се спра пред нищо, но ще постигна целта си.
— И тогава ще мога да се оженя за Ива — щастливо усмихна се Отар.
— Да, но… трябва да изчакаш да навърши осемнадесет.
Момъкът зяпна от изумление.
— Осемнадесет! Та това е след две лета, пък и аз съм само на седемнадесет! Нима Виктор Безстрашния никога не е чувал, че на Ванахейм всеки над дванадесет години може да се жени? Ами че майка ми е умряла при раждането на четвъртото си дете, преди да навърши двадесет години! Ами ако и Ива не издържи раждането? Остава ни толкова малко време да сме заедно! Не, вожде, толкова много да чакаме, за да стане на осемнадесет… Не, вожде, моля те, отмени тази заповед!
Виктор стисна зъби, но успя да преодолее гнева си и дори се усмихна.
— Като си спомням как страстно се целувахте, е, може би наистина за вас двамата трябва да помисля дали не може да се направи изключение.
— Моля те, вожде. Готов съм на всичко, само и само да отмениш тази прекалено сурова заповед.
— Толкова ли много я обичаш?
— Да — твърдо отговори Отар.
— Способен си да трогнеш и най-коравото сърце — замислено произнесе Виктор Безстрашния. — Но трябва да знаеш, Отар, че няма да можете да се наслаждавате безметежно на щастието си преди да се сложи край на враждата между двете племена. Островът е прекалено малък, за да го превърнем в поле за нескончаеми схватки. Надявам се, че искаш да настъпи царството на вечния мир не по-малко горещо отколкото да видиш любимата си девойка свободна за цял живот.
Отар кимна и заговори разпалено:
— Преди да се завърнеш от царството на мъртвите, аз не бих се съгласил, вожде. И аз, както и всички останали, съм се клел, че няма да се уморя да въртя меча докато не победим смъртните си врагове на другия бряг на фиорда. Но ти успя така да ни омагьосаш, че само с думите си ме накара да се замисля за неща, които винаги са ми изглеждали напълно естествени, за които няма смисъл даже да се говори. Ти наистина успя да ме промениш дори повече от любовта ми към Ива. Да, сега за мен няма нищо по-важно от това моята любима и моето семейство да живеят в мир. — Младежът наведе глава и въздъхна. — Но не мога да спя спокойно, защото зная каква страшна заплаха тегне над главите ни. Волфгард е много, много опасен, вожде.
— Не, ако успеем да го надхитрим.
— Но как?
— Остави тази грижа на мен. А сега имам едно много важно поръчение за теб.
— Цял съм слух, вожде.
— Искам ти и Свейн да се промъкнете тази нощ в селото на Волфгард. Трябва да бъдете много предпазливи, защото ако ви заловят… знаеш каква участ ви очаква.
— Да — намръщи се Отар.
— Искам да огледате селото на Волфгард и да се помъчите да разберете дали са готови да ни нападнат. Особено важно е докъде е стигнал строежът на новия му кораб.
— Да, вожде. Можеш да бъдеш сигурен, че всичко ще проучим най-грижливо и ще си отваряме очите на четири.
Пладне отдавна превали, а Рейна все още не се завръщаше в селото. Виктор започна да се безпокои. Яхна Слейпнир и препусна към брега, но не забрави да вземе и вълците — нямаше на света по-добри следотърсачи от тези калени и жилави животни.
Младият мъж стигна до пристана по-бързо от всеки друг път. Огледа се, но не видя никого и яростно пришпори коня си. Слейпнир изцвили и веднага препусна покрай криволичещите очертания на брега, заобикаляйки с пръхтене острите издатини на мрачните базалтови скали. Повече от час измина в мъчително бродене сред безлюдната местност, но от Рейна нямаше и следа. Започна да се върти в кръг, отчаян да не би да е пропуснал някой трудно забележим отпечатък от копитата на коня й, но нищо не откри и от тревога сърцето му бясно заби. Жребецът вече се задъхваше, но юздата отново и отново се впиваше в муцуната му и го принуждаваше да се напряга докрай. Виктор вече започна да се отчайва, че ще намери съпругата си. Проклинаше за кой ли път глупостта си, загдето й бе разрешил да се усамоти край навъсения бряг. Дори си помисли, че може да са я видели от кораба на Рагар и да са спрели до брега, за да я вземат на борда въпреки тържественото й обещание. Разбира се, тя поне в това прояви честност, като му призна, че войниците му, изпратени като придружители на брат й и Харалд, навярно няма да се съгласят да пътува с тях през океана, но въпреки всичко ясно беше, че той, прославеният вожд, Виктор Безстрашния, е постъпил неразумно като хлапак, щом й разреши да язди сама край брега.