Внезапно Виктор се намръщи и смени темата:
— Има и други машини, които са предназначени да избиват враговете по време на война — оръдия, ракети и бомби.
— Не може ли да ни научиш да направим някакво ново и страхотно оръжие, с което да пометем войската на Волфгард? — запита Кнут с блеснали очи.
— Не — твърдо отвърна вождът и побърза да обясни отговора си, защото мъжете се помръднаха смутено на столовете си. — Трябва да разберете, че в бъдещата история има епохи, когато човечеството едва не се е самоизтребило до крак с помощта на тези ужасни оръжия. Именно затова аз сега живея втори живот — за да ви науча на най-важния урок — войната носи само разруха и смърт, а бъдещото развитие на човешкия род е възможно само ако цари мир.
Последните му думи воините посрещнаха с открито недоверие, затова Виктор беше принуден да прибегне до обширни сравнения между събитията в загадъчния Футургард и живота на остров Ванахейм. Разказа им за две армии, които след кръвопролитни, но безуспешни атаки и обсади на някаква непревземаема крепост сключили примирие и така крепостта била спасена от разрушаване до основи; за многогодишна жестока война между два народа, които най-после подписали клетва за вечен мир и едва тогава настъпило всеобщо благоденствие; за двама братя, изправени един срещу друг в безсмислено свирепо сражение, които си подали ръце, захвърлили оръжията и се завърнали в родния си град.
— Всичко се дължи на този порочен инстинкт да се сражаваме със себеподобните. Това е най-голямата пречка за напредъка на човечеството — обобщи Виктор и избърса челото си.
— Нима искаш да ни кажеш, че повече няма да воюваме? — учудено запита Свейн.
— А какво ще правим когато Волфгард ни нападне? — запита ужасеният Кнут. — Какво искаш от нас? Сами да си подложим главите на дръвника?
— Не — отговори Виктор, отчаян, че няма да може скоро да приключи тази трудна беседа. — Разбира се, че ще се отбраняваме. Ако се наложи, може дори да загинем, но не трябва да позволим на врага да завземе кралството ни. Исках да ви кажа нещо друго: не трябва ние първи да започваме нова война и не трябва да мислим само как да сторим зло на съседите си. И на първо място трябва да помислим как да предотвратим войната с Волфгард.
Тези думи бяха посрещнати с мрачно мълчание.
— Е, воини? Разбрахте ли поне част от това, което ви разказах? — нетърпеливо попита Виктор.
— Да, вожде, и ще се опитаме да разберем и останалата част — отвърна Роло от името на петимата. — Само не искай от нас веднага да схванем всичко наведнъж. Много… чудато говориш, много странни думи чухме от устата ти. И може ли още да ни обясниш за онези невиждани машини?
Виктор не можа да ги успокои, преди да им разкаже всичко отначало, но още по-подробно от първия път. Когато свърши, нощта преваляше над заспалото село.
В спалнята Рейна седеше край огнището и галеше лисугера, който вече бе кръстила Фреки. Още вчера бе наредила на слугите да донесат повече месо за нейните питомци и така успя да спечели доверието им. До Фреки се беше изпънала Фрея, а дребните светлокафяви лисичета лакомо бозаеха от нейната гръд.
Докато гледаше как малките се бутат едно друго, нетърпеливи да се доберат до корема на лисицата, Рейна за сетен път се увери какво велико тайнство е майчинството. От няколко дни мислеше само за бъдещата си рожба, защото вече беше сигурна, че носи под сърцето си дете от Виктор. Цикълът й се наруши, напоследък беше отпаднала, често й се доспиваше, апетитът й нарасна, гърдите й започнаха да наедряват, усещаше промени в цялото си тяло. Вече бе сигурна, че напролет ще дари съпруга си с дете и ако предчувствието й не я лъжеше, тя и Виктор щяха да имат син.
Замисли се дали детето й ще се радва на детство, по-щастливо от нейното. Но копнежът й за безоблачно бъдеще бързо помръкна и се измести от коварните тръпки на страха — все още се опасяваше, че Виктор ще използва появата на сина им за своите цели — да стане владетел на целия остров. Само това я спираше да сподели с мъжа си радостната вест…
В следващия миг се сепна и се запита къде ли се бави дотолкова късно. Преди да я остави в спалнята, Виктор й беше споменал, че ще му се наложи да закъснее, понеже тази вечер ще събере военния съвет в голямата зала. Отдавна не бяха оставали дотолкова късно в залата. Какво има толкова да обсъждат, защо се бави съпругът й?
Изтича до вратата към третата стая и попита Сибеал кога робинята ще донесе вечерята.
— Знаеш ли защо мъжът ми и неговите воини все още говорят дотолкова късно в голямата зала?