— Значи трябва винаги да бъдем готови за нападение?
— Да, вожде. Но не се тревожи. Ние сме поставили стражи около фиорда, ако тези негодници се върнат.
— Правилно сте постъпили.
— Въпреки това ти трябва да си готов да ни поведеш на бой, вожде — строго продължи Свейн, — дори и ако нищо не помниш и си забравил бойните си умения, както се уверихме снощи. Няма значение дали си спомняш миналото. Всеки следобед се упражняваме как да нападаме врага и с радост ще ти покажем всичките си умения. Защото никой не знае кога ще ни връхлетят бойците на Волфгард и ти трябва да си готов да застанеш начело на войската ни с цялото умение и смелост, с което се отличаваше Виктор Безстрашния.
Виктор потръпна при мисълта за смъртоносното изкуство, което се изискваше, за да предвожда свирепите воини в кървави схватки като вчерашната. Разбира се, ако иска да остане в тази епоха и на този див остров, Трябва да се научи да се отбранява с меч в ръка. А нали копнееше също и да ги научи на нещо по-човечно и разумно, при това не само неговото племе, но защо не и племето на Волфгард? Обмисли всички възможности и реши, че първо трябва да се опознае с хората от племето, да изучи обичаите им и накрая да спечели доверието на своя народ.
Двамата тръгнаха обратно към къщата на Виктор, когато внезапно го осени една любопитна мисъл.
— Кажи ми, Свейн, приличам ли на онзи мъж, когото познаваш?
Викингът замислено го изгледа.
— Преди имаше дълга брада, вожде. Може би си я загубил във Валхала, заедно с паметта си. Иначе си съвсем същият мъж, когото винаги съм познавал.
— А как точно умрях?
Воинът избухна в смях.
— Нима и това си забравил?
Виктор кимна.
— Ти умря вчера по здрач, след първото сражение с Волфгард.
— Аха, и аз така си мислех.
— Ти отблъсна нападателите, но беше много тежко ранен. Издъхна в мига, когато те отстъпиха. Ние те изпратихме към Валхала, когато нощта настъпи.
„Точно както в последната сцена на филма!“ — помисли си младият, мъж с благоговение, примесено с удивление.
— Значи, когато Волфгард ни нападна за втори път, той и хората му не са знаели, че аз съм се завърнал от смъртта?
— Не. Не са знаели, защото ти беше все още жив, когато свърши първата битка.
— Но на мен ми се стори, че Рейна знаеше — промърмори Виктор като че ли на себе си.
— Рейна Унищожителката е знаела, че си възкръснал от мъртвите? — учудено попита Свейн.
— Може би — замислено промърмори Виктор.
— Няма значение дали е знаела. Нищо чудно мълвата за чудодейното ти избавление да се е разнесла бързо като огън сред всички обитатели на острова. — Свейн гневно стисна челюсти. — Освен това отдавна подозираме, че сред нас се крие подъл изменник, който съобщава на Волфгард за всичките ни замисли.
— Нима?
Тържествуваща искра премина през сините очи на Свейн.
— Но този път подлецът може да ни направи добра услуга, без дори и да подозира.
— Как е възможно това?
— Като съобщи за твоя подвиг на враговете ни и всели страх в сърцата им. Никога досега в Мидгард не се е завръщал воин, който е бил отнесен от ангелите на смъртта и е преминал през моста на дъгата. Сигурен съм, че ще вдъхнеш страхопочитание и ужас в бойните редици на Волфгард дори само с появяването си.
Виктор кимна.
— Да се надяваме, че ще стане точно така. Иначе не ни остава нищо друго, освен да разчитаме на това, че правдата е на наша страна.
Свейн постави ръка на рамото му.
— Не се тревожи за това, вожде. Ние ще се постараем да ти припомним бойните ти умения. Та нали никога досега не сме имали по-способен предводител! И скоро ще отпразнуваме с разкошен пир твоето завръщане от царството на мъртвите. Ще пием медовина, ще заколим жертвените агнета, ще се забавляваме с жените до сутринта.
— Ще се напием с медовина, ще заколим агнета, ще блудстваме с жени? — повтори Виктор с плаха усмивка. — Е, не знам как ще го понеса…
— Свейн го ръгна с лакът в ребрата и се захили самодоволно.
— Ако медовината се случи да е по-силна и Локи, богът на злото, е наблизо, ще трябва да се надяваме само да не ни изпие ума и да изнасилим агнетата, а жените да принесем в жертва на боговете.
Лицето на Виктор пребледня и буца заседна на гърлото му.
Свейн отметна глава и гръмко се засмя.
— Шегувам се, вожде. Не разбираш ли от шега?
За пръв път Виктор отвърна като истински езичник.
— Один да ми е на помощ, ако мога да те разбера.
В тундрата, на километри от селото на Виктор, Рейна Унищожителката се носеше като вихър на своя черен кон сред едва поникналата трева и първите избуяли цветя. Радваше се от дръзките си нападения върху неприятелското племе отвъд фиорда. Не само че бе успяла да отгатне намеренията на вражеския вожд, но и тази разходка сред полето я изпълваше с усещане за свобода и могъщество. Но ако искаше да бъде напълно честна пред себе си, трябваше да признае, че Виктор Безстрашния успя да разпали любопитството й при днешния дързък набег. Затова тя твърдо да го победи при следващия двубой и да го прониже с кинжала си.