— Какво, по дяволите… — промърмори Виктор.
Думите му бяха прекъснати от тропот на копита. Той и останалите се извърнаха и с ужас видяха, че Рейна Унищожителката се носи на черното си пони право към тях. Валкирията надаваше силни бойни викове и с плоската страна на меча събори няколко бойци, докато префучаваше край тях. Чуха се силни викове и стенания.
Виктор бе толкова смаян от внезапното нападение на Рейна, че стоеше неподвижен и едва успя да отскочи настрани, когато тя прелетя край него. Когато задмина групата объркани мъже, девойката спря коня си и се обърна. На устните й се появи жестока усмивка.
— Викинг — извика тя към Виктор, — следващия път ще те улуча!
При този зловещ поздрав, младият мъж я изгледа удивено, а тя смушка коня си и препусна напред. Стана му забавно. Тя наистина беше изключително смело момиче! Беше толкова великолепна и едновременно с това толкова жестока!
Внезапно вниманието му бе привлечено от олюляващия се Кнут. Викингът успя да се задържи на краката си, измъкна бойната си секира и се приготви да я хвърли в гърба на отдалечаващата се девойка.
— Не! — извика Виктор и сграбчи Кнут за кръста, за да го спре.
— Защо казваш „не“? — изръмжа едноокият и се опита да се освободи от ръцете му.
— Защото ние не убиваме жени, нито пък ще убиваме някого в гръб. Това не е достойно за един смел боец.
Очевидно Кнут не беше съгласен с думите му. Той се освободи от Виктор и яростно заби секирата си в земята. После се изплю гневно в краката на вожда си и се отдалечи. Младият мъж въздъхна с облекчение и се огледа. Воините му все още се споглеждаха объркано и си шепнеха нещо за неочакваното и странно нападение на Рейна. Свейн изглеждаше загрижен.
— Вожде — пристъпи той към Виктор, нали не си ранен?
— Не. Наистина беше забавно. Тази Рейна показвала ли е тези си умения и преди?
Викингът поклати глава.
— Понякога тя наистина идва в нашите земи и наблюдава селото, но никога не е била толкова дръзка и не се е приближавала толкова близо. — Той се ухили и смушка Виктор. — Може би се интересува от теб сега, когато се завърна от Валхала.
— Ха! — изсумтя младият мъж. — Виждам колко се интересува. Този камък беше предназначен за мен, а не за Кнут.
— Да, така изглежда. Както и да е, Кнут никак не остана зарадван, че му забрани да убие тази валкирия.
— Остави го да се сърди. Освен това аз мисля, че само един страхливец би могъл да убие жена и то по такъв жесток начин — разгорещено заяви младият мъж.
Свейн се намръщи.
— Мисля, че си прав, вожде, но аз отново те предупреждавам да внимаваш с Кнут. Никога не оставяй гърба си незащитен.
В гърдите на Виктор се надигна тревога.
— Да не би да имаш предвид, че не можем да сме сигурни във верността на този мъж?
— Преди малко ти каза истината. Наистина трябва да накараш Кнут отново да те уважава, както и всички останали воини. Но независимо от това, вожде, трябва да бъдеш предпазлив и трябва да знаеш, че Кнут отдавна иска да заеме мястото ти.
Виктор остана мълчалив. В ума му се тълпяха стотици тревожни мисли. Свейн бе споменал, че сред тях има предател. Дали този изменник не беше Кнут?
И дали Рейна не беше онази невидима сянка, която го преследваше през целия ден? Младият мъж се усмихна. Може би знаеше отговора. Може би Свейн беше прав и Рейна е също толкова запленена от него, както и той от нея.
ГЛАВА ОСМА
Изминаха няколко дни, но Виктор не срещна отново Рейна. Той започна да свиква с живота в света на викингите. Вече беше пролет и хората от неговото племе бяха доста заети. Овцете и говедата бяха изкарани на паша в полето около селото. Робите сееха в разораната земя овес, ечемик, лен и различни зеленчуци. Мъжете от сутрин до вечер бяха заети с набавянето на храна. Те ходеха на лов за тюлени и риба и Виктор свикна с гледката на кожите, които бяха разпрострени да съхнат на слънцето. Мъжете събираха яйцата на морските птици и често канеха своя вожд на лов за кайри, северните морски птици. При този лов мъжете се изкачваха на високите скали, надвесени над океана, и хвърляха мрежите си, снабдени с дълги въжета, по летящите птици, които кръжаха над гнездата си. Първия път, когато присъства на този лов, Виктор видя как Роло силно залитна, докато хвърляше мрежата към прелитащите над главата му птици. Мъжът едва се удържа да не падне от стръмните скали и да не си счупи врата.
Въпреки че Виктор отхвърляше предложенията на хората си да го научат да лови кайри, все пак с удоволствие участваше в лова на риба с лък и стрели. Наистина се радваше на ездата в тундрата, когато се носеше на гърба на Слейпнир. Много често неговите вълци го следваха, весело си играеха и всички се наслаждаваше на свежия кристален въздух на тундрата. В такива моменти Виктор все повече и повече се убеждаваше, че мястото му е тук, в това време. Младият мъж чувстваше, че примитивният човек, който винаги бе живял някъде дълбоко в него, сега бе излязъл на повърхността. Той беше убеден, че е изпратен тук, за да научи тези хора как да живеят по-добре, в хармония със себе си и природата. Беше уверен, че в този свят ще намери най-после жената на своите мечти! Докато мъжете на племето се занимаваха със своите задължения, жените също не стояха със скръстени ръце. Те предяха, тъчаха, шиеха, дояха млякото от кравите и приготвяха сирене и масло, готвеха и се грижеха за децата. Виктор подозираше, че те доста често клюкарстваха по негов адрес и изглежда бяха много заинтригувани от неговото завръщане от Валхала. Винаги, когато минаваше покарай жените, които работеха в къщата му, те си шушукаха нещо, смееха се сподавено и го зяпаха с огромен интерес.