— Значи искаш да ти обърна внимание, така ли, мъничкият ми?
Бебето отново изгука нещо в отговор. Девойката взе малките му ръчички между своите и започна да ги пляска една в друга, докато му пееше песничка за прасетата и петлетата, които си играели на двора. Тя често си играеше по този начин с малкия Хамар, тъй като това бе любимата игра на детето. То се смееше и издаваше радостни звуци. Когато накрая и двамата се умориха, Рейна разроши косичката му, притисна го силно към себе си и целуна меката му бузка. Той я погледна с обожание, после се прозя и се сгуши в ръцете й. Сърцето й се изпълни с нежност и копнеж.
Дали и тя някога ще има такова красиво дете, дете, родено от любим мъж? Тази мисъл я натъжи, защото Рейна знаеше, че тя е като в капан на този проклет викингски остров. Тук жестокостта и насилието бяха неразделна част от живота й, а всички мъже бяха нейни врагове. Тя никога нямаше да се омъжи за един викинг, а това означаваше, че изобщо никога няма да се омъжи.
И сега, докато галеше русата косичка на детето и гледаше сините му очи, тя неволно си спомни за Виктор. Може би един ден нейният враг щеше да има син като Хамар, помисли си тя, и възможността да види Виктор Безстрашния като баща накара сърцето й да затупти по-бързо.
Девойката тръсна глава, за да прогони тези мисли. Какво ставаше с нея? Какви бяха тези мисли за нейния враг? Нима се беше поддала на чара на този мъж? И ако не внимава, сигурно следващия път щеше да си представи как тя е майката на децата на Виктор! Той не само че беше неин заклет враг, но и ако един ден имаше син, той също щеше да бъде принуден да стане воин. Младото момиче въздъхна и погледна детето. И малкият Хамар един ден ще стане боец и ще трябва да се бие с враговете на викингите.
Но това време беше още далеч и поне сега Хамар беше едно щастливо бебе. Някога и тя беше щастлива малка принцеса, когато живееше с родителите си в своята любима Франция, на брега на Лоара. Един ден ще избяга от този остров и ще се върне в родината си!
Тя залюля бебето и тихо запя една тъжна песен, която помнеше от ранното си детство. Целуна отново меката бузка на детето, а малките пръстчета се вкопчиха в ръката й. Сърцето й се сви от мъка и от очите й се отрони една сълза.
Детето заспа и Рейна влезе в колибата и внимателно го постави на леглото до спящата му майка. Отпъди решително всички спомени, които я размекваха и я караха да бъде нежна и уязвима. Тази вечер отново щеше да прекоси фиорда. Трябваше да узнае повече за врага си. Това щеше да й помогне да го победи, преди самата да бъде победена от собствената си слабост и от влечението, което изпитваше към този мъж.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Тази вечер в голямата зала в къщата на Виктор се устройваше дългоочакваното пиршество в чест на завръщането на Виктор Безстрашния от царството на мъртвите воини. Той и свитата му седяха край дългата маса. Виктор беше седнал на стола, подобен на трон, начело на масата, а трите вълка се бяха разположили в краката му и лениво дъвчеха парчетата месо, които мъжете им подхвърляха.
Младият вожд на викингите знаеше, че няколко от неговите приближени воини са женени, но нито една от съпругите им не присъстваше. На подобни угощения не се допускаха жени и дори Хелга отсъстваше. Ястията се поднасяха от една прегърбена старица, която Виктор не бе виждал досега. Тя беше облечена в дълга дреха с качулка, а ръцете й бяха с груби ръкавици. Докато разнасяше купите и хляба, жената непрекъснато си мърмореше нещо. Виктор предположи, че тази нещастна робиня навярно е полусляпа, тъй като тя непрекъснато разливаше чиниите със задушено по ръцете и краката на мъжете или изтърваше хляба в скута им.
Отстрани Невин, конярят, помагаше на своя брат близнак Куигли, който пълнеше с медовина роговете, поставени пред всеки боец. Виктор изучаваше с любопитство лицата на двамата роби и реши, че никога не беше виждал близнаци, които толкова малко да си приличат. Невин беше мълчалив и слаб мъж, с жълтеникава кожа на лицето, а Куигли беше закръглен, весел и общителен. След като наля медовината, поетът Куигли започна да забавлява пируващите с импровизирани поеми, разказващи за живота на викингите и северните богове.
Разговорите около масата ставаха все по-шумни и Виктор разбра, че мъжете от свитата му, които поглъщаха големи количества медовина, докато се хранеха, вече бяха доста пияни и започнаха да се карат помежду си. Явно това беше тяхната представа за „празненство“. Младият мъж се запита кое е по-вредно — алкохолът, който мъжете поглъщаха с такава лекота, или тлъстата мазна храна, богата на холестерин, която викингите консумираха всеки ден. Той се намръщи. Трябваше да накара тези хора да пият по-малко и да ядат по-здравословна храна.