Виктор видя, че хората му вече бяха с горящи факли на кораба и бяха готови за отплуване. Корабът беше дълъг около двадесет и седем метра, с изящно извита форма, с резбован фриз, по който се виждаха позлатени инкрустации. Носът на кораба беше издигнат и украсен с издялана от дърво глава на Тир, бога на войната. Около него се виждаха няколко по-малки платноходки и лодки с гребла.
Виктор и Свейн слязоха от конете, изтичаха на пристана и се изкачиха по мостчето. На борда ги посрещнаха Кнут и Роло.
— Готов ли си да победиш Волфгард и хората му, вожде? — попита Роло.
Виктор мрачно кимна.
— Да, ние ще се защитаваме и няма да позволим на Волфгард и воините му да стъпят на нашата земя.
— Вожде, наистина ли си готов да ни водиш? — намеси се Кнут. На лицето му беше изписано съмнение, че Виктор е в състояние да им бъде водач. — Сега не е време за фалшива гордост и за мен ще бъде чест да водя хората вместо теб, докато възвърнеш бойните си умения.
Виктор и Свейн многозначително се спогледаха.
— Аз ще водя хората — твърдо рече Виктор. После сложи ръка около устата си и извика: — Бъдете готови да вдигнете платната!
Гребците заеха местата си и когато Виктор даде сигнал, те потопиха греблата в леденостудената вода. Корабът бавно се плъзна напред. В средата на кораба неколцина яки мъже издигаха тежката мачта, закрепиха я на мястото й и след това разпънаха светлосиньо квадратно платно. Дългият кораб се донесе по посока на вятъра и с помощта на гребците се насочи към фиорда.
Виктор стоеше в средата на кораба, наблюдаваше действията на мъжете и оглеждаше океана пред него. Тъмнината, очертанията на тъмните базалтови скали и студеният вятър го караха да се чувства, сякаш се носеше към ада.
— Виждаш ли, вожде? — чу се гласът на Свейн, изпълнен с напрежение.
Виктор си помисли, че няма да е зле, ако има далекоглед, въздъхна и се взря в далечината. На север от тях различи някакви слаби светлини.
— Волфгард ли е?
— Да.
— И какво ще правим, когато приближим към кораба му?
— Обикновено обстрелваме кораба с горящи стрели, за да му попречим да продължи напред. Ала няма да се изненадам, ако Волфгард закачи кораба си за нашия. Тогава ще трябва да се бием в ръкопашен бой.
— По дяволите, да не мислиш, че той ще предприеме такова варварско нападение?
Свейн го изгледа озадачено.
— Но той много често го прави, вожде.
Виктор стисна устни. Имаше мрачно предчувствие, което нарастваше с всеки изминал миг. Разстоянието между двата кораба намаляваше и той вече можеше добре да види кораба на противника си. Корабът на Волфгард беше по-голям и по-тежък от неговия, ала за сметка на това маневрираше по-трудно и се движеше по-бавно.
По негова заповед десетина стрелци застанаха в предната част на кораба. Те запалиха краищата на стрелите си и започнаха да ги изстрелват към приближаващия кораб. Волфгард и хората му отговориха по същия начин и скоро палубата на кораба бе засипана с горящи стрели. Виктор и воините бързо ги хвърляха в океана, за да не подпалят платната на кораба.
Младият мъж мрачно наблюдаваше как вражеският кораб приближава все по-близо и скоро щеше да се сблъска е неговия. Той видя, че палубата на неприятеля му е пълна с мъже, които надаваха варварски крясъци и обстрелваха кораба му с горящи стрели. Волфгард стоеше гордо изправен, със скръстени пред гърдите ръце, а сребристорусата му коса се развяваше от вятъра. Виктор се взираше напрегнато, очите му търсеха Рейна. Той не я видя и предположи, че тя се е скрила зад воините.
Младият мъж предчувстваше, че ще се разрази жестока битка, и стомахът му се сви на топка. Той мразеше кръвопролитията, ала знаеше, че трябва да защити хората си.
Двата кораба вече бяха съвсем близко. Сякаш беше някакво представление от десети век, помисли си Виктор. Той тръсна глава и даде заповед на кормчията да завие на изток. От рязкото движение корабът се разлюля и той трябваше да се хване за мачтата, за да не падне. След секунди двата кораба се сблъскаха. Чуха се бойни викове, дрънчене на оръжие и битката започна. Десетина от воините на Волфгард се озоваха на палубата на кораба му. Те мятаха копия и размахваха саби и мечове. Виктор измъкна сабята от ножницата, вдигна шита си и се впусна в бой. Срещу него се изправи огромен воин с дълга брада, който размахваше страховита бойна секира. Виктор го нападна, като се прикриваше с щита. Удари силно секирата на неприятеля, но не успя да я избие от ръката му. Гигантът яростно изрева, вдигна отново секирата и се нахвърли срещу Виктор. Младият мъж отново успя да отблъсне атаката му. От всички страни се чуваха бойни викове, примесени със стенанията на ранените, а из въздуха се разнасяше ужасяващата миризма на кръв.