Виктор бе смаян.
— Нима искаш да кажеш, че всички вие се биете от пет години с племето на Волфгард и никой от вас дори не си спомня защо е започнала тази война? — Той посочи към мъртвите викинги. — Тези мъже са мъртви, а вие дори не знаете защо? Що за глупаци сте вие, щом като сте готови да се избиете заради обида, за която дори не си спомняте?
Мъжете засрамено мълчаха. После започнаха да се измъкват един по един. Виктор и Свейн останаха сами.
Свейн кимна към мъртвите воини.
— Вожде, трябва да изпратим Сигурд и Магнус както подобава на воини, загинали в бой.
Виктор го изгледа изумено.
— Предлагаш да ги изпратим във Валхала на изгарящ кораб?
— Това са обичаите на нашето племе. Всички воини, загинали в бой, се изпращат по този начин, така както изпратихме и теб.
— Добре — промърмори Виктор и се намръщи. Това отново му напомни за последната сцена на филма, след която се бе озовал в този свят. — Добре. Ще ги изпратим както подобава.
Рейна стоеше на кораба на Волфгард и гледаше към отдалечаващите се скали. Около нея мъжете разговаряха за нападението, но девойката не ги слушаше. Тя току-що бе имала отлична възможност да убие врага си, а вместо това… в последния момент нейната женска слабост бе взела връх и тя отново бе пощадила живота му!
Всъщност Виктор през цялото време се отбраняваше и отказваше да я напада. Нима тя го бе пощадила, защото бе разбрала, че викингът не искаше да я нарани? И каква беше тази странна власт, която имаше този мъж върху нея?
А това, което я объркваше още повече, бе фактът, че Виктор я докосна за пръв път, когато я хвана за глезена и измъкна гривната й… Това я беше вбесило, ала докосването му я бе разтърсило и развълнувало. Топлата му ръка сякаш бе изгорила плътта й, а слабините й се бяха облели в топлина, нещо, което никога досега не бе изпитвала.
При този спомен лицето й пламна от срам, а в сърцето й отново се надигна гняв. Не знаеше дали Виктор беше бог или зъл демон, дали беше неин спасител или враг. Чувстваше се толкова объркана и нещастна. Може би сега трябваше да се бие не само за живота си, но и за душата си…
Виктор и Свейн стояха на брега на океана и гледаха как корабът с мъртвите воини се отдалечава към фиорда.
Младият мъж отново се замисли за нелепата смърт на тези мъже и сърцето му се изпълни с гняв и с чувство на безизходност. Нещо трябваше да се направи, тази безсмислена война трябваше да бъде прекратена. Ако не предприемеше нещо, всички щяха да загинат.
Той се обърна към Свейн и твърдо заговори:
— Трябва да се сложи край на тази вражда.
— И как мислиш, че ще стане това, вожде? — недоверчиво попита кръвният му брат.
Виктор решително го изгледа.
— Аз ще отида в селото на Волфгард и ще се разбера с него като мъж с мъж. Трябва да прекратим това безсмислено избиване.
Свейн бе ужасен.
— Вожде, ти трябва да си полудял! Това ще означава сигурна смърт за теб! Ти ще бъдеш заклан на часа, ако се появиш в селището на Волфгард!
— Не се опитвай да ме разубеждаваш — рязко рече Виктор. — Не съм полудял и знам какво говоря!
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
— Вожде, това е лудост! Ти не трябва да отиваш сам в селото на Волфгард! — решително заяви Свейн.
— Това е единственият начин — отвърна Виктор.
Този следобед, след като мъжете превързаха раните и се починаха от боя, Виктор и Свейн, последвани от десетина воини, се отправиха към брега. Сега Виктор и кръвният му брат стояха на брега на океана и гледаха към дългия кораб.
— Вожде, Волфгард няма съвест — настоя Свейн. — Той е жесток и безчестен човек. А освен това е изменник и разбойник. Миналото лято отказа да се подчини на решенията на тингата…
Разкажи ми отново по-подробно за тази тинга — намръщи се Виктор.
— Всяко лято във Ванахейм се събираме, за да обсъдим важни въпроси. Такъв е обичаят. Нашата тинга е подобна на Великата тинга в Исландия. Там се решава как да се накажат извършените престъпления и се изслушват всички оплаквания. Волфгард и Хората му отказаха да присъстват продължиха да нападат нашето племе. Съветът го обяви за изменник и го лиши от всякакви права, ала това не го спря. Неговите бойци го защитават и той Продължава да ни напада и да ни избива.
— Не ме интересува дали този мъж е обявен за изменник или не — рязко каза Виктор. — Както се казва, когато Мохамед не отива при планината…
— Кой е казал това? — неразбиращо го прекъсна Свейн.
— Няма значение.
Те приближиха към подвижното мостче. Гребците мълчаливо заеха местата си, а двама от мъжете се заеха с опъването на големите платна.