Виктор наблюдаваше приготовленията и развълнуваното море. Пръстите му се плъзнаха по медната гривна на китката му, която миналата нощ издърпа от глезена на Рейна Унищожителката. Какво противоречиво същество беше тази жена — една част от нея бе нежна и чувствителна, както е присъщо на жените, но другата бе жестока и груба като истинска варварка. Той си припомни как си играеше като малко момиче с лисичката, как после се моли с монаха и се запита как е възможно една християнка, която обича животните, може безжалостно да убива хора, без да се колебае и без да изпитва угризения на съвестта.
Ала сега не трябваше да мисли за Рейна Унищожителката. Предстоеше му среща с врага. Дали ще оцелее, или ще бъде заклан от воините на Волфгард в мига, в който се появи в селото им? Може би наистина е безразсъден и твърдоглав, ала след безсмислената смърт на Сигурд и Магнус бе решил на всяка цена да сложи край на тази убийствена вражда.
Свейн се приближи и посочи към отсрещния бряг, където се виждаше пътека, която лъкатушеше между базалтовите скали.
— Ето, това е пътеката към селото на Волфгард. Ще трябва да извървиш около стотина ела, за да стигнеш до селото.
Виктор се намръщи.
— Колко е един ел?
Свейн широко разтвори ръцете си.
— Аха, значи един метър.
Викингът го изгледа озадачено, но не попита нищо.
— Запомни, вожде, че ние ще те чакаме зад този насип. Дай ни сигнал, когато си готов да се върнеш или ако се нуждаеш от помощ.
Виктор погледна загриженото лице на кръвния си брат и разбра, че той се съмнява в неговото завръщане. Младият мъж свали широкия кожен колан, на който бе закачена ножницата е меча му, и го подаде на Свейн.
— Пази го, докато се върна. Викингът го изгледа смаяно.
— Ти смяташ да отидеш невъоръжен в леговището на звяра?
— Смяташ ли, че дори ще мога да извадя меча си сред толкова въоръжени бойци? — Младият мъж тъжно погледна към тясната пътека. Струваше му се, че тя води право в ада. — По-добре е да отида невъоръжен в селото на Волфгард. Това може да ме защити повече, отколкото мечът ми.
Свейн вдигна поглед към небето.
— Може би днес Один ще ни помогне. Да се молим Локи да е далеч от нас.
— Амин — рече Виктор и кисело се усмихна.
Кормчията насочи кораба към пристана на Волфгард. Виктор огледа брега и не видя кораба на врага си. Вероятно мъжете бяха отишли на риболов в океана.
Младият мъж слезе от кораба, махна с ръка на хората си и видя как корабът прекоси реката и се скри зад един насип, където викингите щяха да чакат завръщането на своя крал. После се извърна и погледна тясната пътека. Сърцето му се изпълни с мрачни предчувствия. За миг понечи да се върне обратно, ала потисна желанието си. Той беше човек на разума, не на безогледната жестокост. Може би днес щеше да му бъде нужен целият ум, смелост и способност логически да убеждава.
Виктор пое по тясната пътека. За негова изненада никой не го спря — нямаше никакви стражи, само високо в небето кръжеше един ястреб. Запита се защо Волфгард е толкова небрежен към своята безопасност. Може би този мъж бе свикнал да напада другите прекалено често и бе станал безразсъден или прекалено самоуверен. Навярно си мислеше, че никой няма да се осмели да го нападане. А и тъй като викингите нападаха нощем, Волфгард предполагаше, че врагът едва ли ще се появи през деня. Младият мъж си помисли, че той и хората му биха могли лесно да нахлуят в селото на неприятеля, ала този начин на действие не му харесваше. Знаеше, че едва ли ще може да спре хората си да убиват безогледно и да оплячкосат неприятелското село. Никога нямаше да си прости, ако стане причина да загинат невинни хора.
Мина покрай две окастрени брези и зад тях видя очертанията на селото. В средата се издигаше голяма къща, заобиколена от малки колиби. Предположи, че голямата къща е жилището на Волфгард. Дори и от това разстояние можеше да усети парливия дим, който излизаше от колибите и голямата къща.
Виктор пое дълбоко дъх и заслиза по пътеката. Той навлезе в селото все още незабелязан от никого, като се изключат любопитните погледи на неколцина роби, които оряха в полето с дървени рала, теглени от волове. Тръгна по една широка утъпкана пътека, която сигурно беше главната улица на селото. Наоколо се движеха пилета, свине и мръсни деца. Пред къщите бяха седнали жени с бебета в ръце, които учудено го гледаха. Разнасяше се миризма на варено месо и печен хляб.
Вече бе приближил голямата къща, която вероятно принадлежеше на неговия враг, когато най-после го забелязаха. Трима мъже, които водеха конете си, го забелязаха и лицата им се изкривиха от гняв. Виктор разбра, че играта започва.
Той събра цялата си смелост, приближи към мъжете и рече: