— Добър ден, воини. Искам да говоря с вашия вожд.
Все едно че се бе опитал да поговори с Локи. След няколко секунди тримата се нахвърлиха върху него, крещейки:
— Хванете го! Това е Виктор Безстрашния! — извика единият от тях.
— Нападат ни! — изкрещя вторият.
— Убийте това дяволско Изчадие! — изрева третият.
Мъжете го сграбчиха, но Виктор не помръдна и не оказа никаква съпротива. Макар че нападателите бяха объркани от спокойствието на врага, това едва ли би спряло яростта, която изпитваха към него. Двамата от мъжете го хванаха здраво, а третият го удари силно в челюстта. Болката беше толкова жестока, че той сигурно щеше да се строполи на земята, ако другите двама не го държаха. Към тях се присъединиха още четирима диваци, които удряха и ритаха младия мъж от всички страни. Виктор бе заобиколен от вбесени мъже, които надаваха зловещи викове.
— Проклет мерзавец! Как се осмеляваш да се появяваш в нашето село!
— Ще те опечем в собствения ти сос, дяволски син на Локи!
— Умри, проклето изчадие!
Продължаваха да го блъскат и Виктор не можеше да се опази от юмруците им. Всичко го болеше лицето, главата, гърбът, гърдите и ръцете. Разбра, ала вече бе твърде късно, цялата безразсъдност на постъпката си и се запита колко ли още ще издържи този дивашки побой. Очите му се замъглиха и пред него всичко заплува, когато изведнъж чу познат женски глас.
— Спрете, бойци!
Боят продължаваше.
— Казах ви да спрете, глупави свини!
Най-после мъжете неохотно се отдръпнаха. Останаха само двамата, които го държаха. Виктор с мъка отвори очи и видя Рейна, която го гледаше надменно. До нея стоеше гигантът със сребристорусата коса и дълга брада. Младият мъж разпозна в него Волфгард.
— Защо ни спря, Рейна? — войнствено се развикаха неколцина мъже.
Девойката подигравателно изгледа Виктор и пристъпи напред.
— Може би защото ще изпитам истинско удоволствие, ако убия това нищожество със собствените си ръце. Мисля, че това мръсно куче не заслужава един смел воин като теб, Егил, да си цапа ръцете с него.
Мъжът, когото нарекоха Егил, се ухили, явно доволен от думите на Рейна, и кимна към останалите.
— Да, май е по-добре да оставим една жена да убие този страхливец.
Мъжете избухнаха в смях. Един от тях се приближи и видя гривната на Рейна около ръката на Виктор.
— Погледни, този гаден страхливец носи твоята гривна. Да му я вземем ли?
— Да, отрежи му ръката! — добави друг.
Чуха се кръвожаден смях, но Рейна поклати глава и презрително се усмихна на Виктор.
— Не, не се безпокойте. Струва ми се, че това женско украшение много добре подхожда на този страхливец, а и освен това не искам тази гривна, след като се е докосвала до неговата гнусна кожа.
Викингите отново избухнаха в смях.
— Убий го сега, Рейна! — извика някой.
— Да, направи го бавно и болезнено и нека цялото село да гледа и да се радва! — грубо подвикна друг.
— Покажи ни презрението, което изпитващ към него!
— Моето презрение? — Рейна злобно се усмихна. — Да, сега ще ви покажа презрението, което изпитвам към този негодник.
Останалите гледаха, затаили дъх, как тя се приближава към Виктор.
Младият мъж стисна зъби и в очите му проблесна стаен гняв, ала девойката не трепна. Той се запита колко ли време ще й е нужно, за да го убие. Ала вместо да извади кинжала си и да го забие в гърлото му, момичето спря пред него, погледна го унищожително и с всичка сила се изплю в лицето му.
Викингите избухнаха в смях, а Виктор се разтрепери от гняв и наранено достойнство и погледна тази жестока жена. Той не беше избухлив мъж, но победоносната усмивка на Рейна го накара да побеснее. Как е могъл да харесва тази жена? За пръв път се чувстваше като викингски воин, чиято чест е била засегната и името му — опетнено. Младият мъж мислено се закле, че тази дяволска дъщеря ще съжалява за презрението, което бе показала към него.
През това време девойката се върна към групата мъже, изпълнена със задоволство от своята победа.
— Убий го сега, Рейна! — чу се един глас.
— Да, изкорми го и му извади проклетите очи! — добави друг.
Рейна се извърна.
— Може би това псе не заслужава да бъде убито. Може би е по-добре да го направим роб и да го оставим да оре в полето.
Думите й бяха посрещнати с нов смях и злобни подигравки. Тогава се чу силен глас:
— Тишина!
Волфгард излезе напред и всички присъстващи замълчаха. Безжалостните му сиви очи се втренчиха в безпомощния враг.
— Закарайте затворника в моята къща — рязко заповяда той. — Искам да говоря с този глупак. Неговата смелост събуди любопитството ми. — Той спря и жестоко се усмихна. — Или може би по-скоро неговата глупост.