Тя се усмихна, като си припомни тайните уроци по бойно изкуство, когато Харалд я учеше как да се бие с меча, как да мята копието, как да си служи с бойната секира, как да се защитава с щита. Припомни си колко внимателен и търпелив бе той с неумелата девойка, каквато беше.
— Да, аз се възхищавам от Харалд и съм му благодарна за всичко, което е сторил за нас. — Рейна замълча и после тихо продължи: — Ако се омъжа за викинг, то това ще бъде само Харалд. Ала ти добре знаеш, че женитбата е невъзможна за мен.
Брат й поклати глава.
— Защо не можеш да спреш да мразиш, сестро? — тъжно опита той.
Те се бяха приближили до централната част на гробището. Рейна посочи към един гроб, върху който се издигаше груб камък.
— Ето, затова не мога да спра да мразя. Ти много добре знаеш, че Волфгард е причината за смъртта на нашата майка. Той дори счупи дървения кръст, който бях поставила на гроба й…
— Рейна, моят баща е езичник…
— Той е едно проклето куче! — злобно го прекъсна тя. — Този негодник хвърли парчетата от кръста върху мен. Това е богохулство и Пелагиус ми каза, че душата му ще изгори в ада. Как можеш да забравиш, че той е виновен не само за смъртта на нашата майка, но и за малкия ни брат, който беше съвсем малко бебе? Как можеш да не го мразиш и презираш?
— Мога ли да мразя собствената си кръв? — извика Рагар.
В кафявите очи на Рейна проблесна болка, примесена с гняв.
— Аз съм твоята кръв, също и Ален, който твоят собствен баща остави да умре!
Красивото лице на младия мъж се изкриви от мъка.
— Но във вените ми тече и кръвта на моя баща. Как мога да го ненавиждам, когато той е част от мен? А и аз мисля, че животът е твърде кратък, за да го запълним с омраза.
Двамата спряха пред гроба на майка си и се прекръстиха, както ги бе учил Пелагиус. Рагар откъсна няколко диви цветя и ги сложи върху камъка. Братът и сестрата стояха мълчаливи и гледаха езическия камък с рунически знаци по него.
— А сега не е ли време да се връщаме в селото? — тихо попита Рагар.
— Не, аз искам да остана още малко с майка си — глухо отвърна девойката.
— Рейна… — безпомощно рече Рагар.
Ала сълзите в очите й го накараха да замлъкне и той тревожно я погледна. Това бе един от редките мигове, в които я виждаше толкова безпомощна и уязвима.
— Ти не знаеш всичко, Рагар. Ти не си бил свидетел на неговата жестокост и подлост. Колкото до мен, аз никога няма да ги забравя! Никога!
Преди двадесет лета Рейна, принцесата на Лоара, бе родена на един малък остров до западния бряг на Франция. Тя все още си спомняше река Лоара — извитите хълмове, ливадите, покрити с благоуханни диви цветя, щастливия живот с любимите си родители — краля и кралицата на Лоара. Живееха в красив каменен замък. Ала този спокоен и щастлив живот свърши, когато Рейна бе на три години. Омразните викинги нападнаха замъка и го превзеха, убиха баща й и повечето рицари, отвлякоха нея и майка й, както и повечето селяни, които превърнаха в роби.
Ала най-жестока и трагична бе съдбата на малкия й брат Ален. Дори и сега, при спомена за него, очите й се изпълваха със сълзи. Ален беше роден само един ден преди да дойдат викингите и тя вече обожаваше малкото си братче. Нейната майка, Бланш, се бе вкопчила в малкия си син, който отчаяно пищеше. Викингите вече бяха убили баща й и повечето от хората му. Волфгард забеляза, че бебето има шест пръста на десния си крак и заяви, че е ненормално и не трябва да живее. Заповяда на хората си да го оставят в разрушения замък.
Рейна никога нямаше да забрави сърцераздирателните молби на майка й да пощадят живота на Ален, ала Волфгард грубо я откъсна от безпомощното пищящо бебе. Все още чуваше писъците на майка си, когато безчувственият Волфгард ги влачеше към кораба си. В този миг тригодишното момиченце се закле, че независимо колко дълго ще трябва да чака, един ден ще стане силна и непобедима жена воин и ще отмъсти на Волфгард и хората му.
Рейна и майка й бяха родени в топла слънчева страна, далеч от студената и мрачна Исландия. Бланш беше крехка и деликатна жена и дългото и трудно пътуване подкопа здравето й. Ала тя беше изключително красива и Волфгард се влюби в нея. Когато пристигнаха в Исландия, той я „удостои“ е честта да я направи своя съпруга, а не наложница. Рейна бе провъзгласена за заварена дъщеря на Волфгард и й бе позволено да живее с майка си в неговия дом. Омразата й към Волфгард растеше с всеки изминал ден, тъй като много често бе свидетел как той измъчваше майка й, опитвайки се да я пречупи и подчини на волята си. Често биеше Бланш и я оскърбяваше, като пред очите й се любеше с други жени. Понякога, когато се напиеше, се нахвърляше върху нещастната жена и я обладаваше насила. Рейна чуваше виковете на майка си, втурваше се в тяхната стая и се нахвърляше с юмруци срещу омразния викинг. Ала Волфгард само се смееше, после я изхвърляше от стаята и малкото момиче можеше само да плаче и да трепери от страх за обичната си майка. Един ден, след като Волфгард отново бе измъчвал Бланш, Рейна се закле, че когато порасне, ще се научи да се бие като мъж и ще прониже в сърцето омразния варварин.