Виктор вдигна ръка и четиримата викинги зад гърба му се заковаха на място. След секунди петимата се събраха в сянката на една базалтова канара.
— Аз ще се оправя с тях — прошепна Орм и изтри влагата от скулестото си лице.
— Добре, но вземи и Роло — дрезгаво прошепна Виктор. — И не забравяй, че в никакъв случай не трябва да ги убиваш. Не ги удряйте силно, за да не изпаднат в несвяст. Искам да им запушите устите, да ги вържете и да ги доведете тук, зад скалата, за да ги разпитам.
— Разбрах, вожде — изръмжа Орм. — Пък и какъв подвиг е да прережеш гърлата на тези двама пияници! Все едно да откраднеш млякото от някое бебе.
— Тогава тръгвайте. Трябва да се справите бързо и безшумно.
Виктор, Свейн и Отар останаха зад скалата и зачакаха другарите си, застинали, с напрегнати лица и присвити очи. Като видя как двамата бойци измъкнаха кинжалите си, Виктор изтръпна от ужас, че са забравили заповедите му. Но в следващия миг си отдъхна с облекчение, защото викингите скочиха върху пазачите и опряха кинжалите до гърлата им, след което ги поведоха към скалата.
— Сега можеш да ги разпиташ, вожде — ухили се Роло.
Младият мъж се изправи пред двамата пленници, които се озъртаха уплашено и с ужас поглеждаха към мечовете на нападателите. Единият от пазачите не издържа и намокри гащите си от страх. Виктор ненавиждаше бруталността, но понякога се налагаше да бъде жесток, за да спаси от гибел хората си.
— Слушайте ме внимателно — започна той. — Няма да пострадате, ако отговорите на всичките ми въпроси.
Пазачите го гледаха с недоверие.
— Къде са останалите постове? — попита Виктор.
Никакъв отговор.
Роло гневно изръмжа и опря кинжала до гърлото на единия от пленниците.
— Отговори на нашия вожд или ще те изкормя!
Виктор вдигна ръка, за да предотврати ненужното кръвопролитие, но пленникът го изпревари и започна да пелтечи:
— Н-н-ня-ма дру-ги по-сто-ве…
— Защо? — недоверчиво изсумтя Орм.
Боецът вдигна рамене.
— Ами… може би защото нашият вожд е прекалено самоуверен и не очаква нападение от Виктор Безстрашния.
— Сигурен ли си в това? — попита Виктор.
— Ами че да. Освен нас двамата други няма.
Виктор се обърна към втория пленник.
— В коя част на къщата на Волфгард се намира Унищожителката?
Плененият боец стисна зъби, явно решен да не издава къде се намира девойката, но Орм размаха кинжала си пред лицето му и просъска:
— Изплюй камъчето, ако не искаш да те скопя!
Нещастникът се разтрепери. Гласът му наистина прозвуча като глас на скопен мъж.
— Тя е в северното крило на къщата, недалеч от обора.
— Добре — после се обърна към Роло и Орм. — А сега ги вържете здраво и им запушете устата.
— Не си ли забравил нещо? — учуди се Орм.
— Какво?
Роло се приближи до вожда си, посочи с кимване към пленените мъже и прошепна в ухото му:
— Ами ако лъжат?
Младият мъж ги изгледа и гневно стисна челюсти. Въпросът беше логичен и не можеше да се пренебрегне.
— Не знам дали мога да ви вярвам…
Двамата мъже енергично заклатиха глави.
— Хм, струва ми се, че не лъжат — промърмори Виктор.
— Вожде! — възкликна Роло. — Трябва да бъдем напълно сигурни, иначе може да ни убият! Тези глупаци може да ни вкарат в смъртоносен капан. Остави ме да ги поизмъча малко и ще се уверим дали казват истината.
Младият мъж премести поглед от настръхналите лица на хората си към ужасените пленници.
— Ако някой от вас лъже, ще ви оставя на моите бойци и ще издъхнете в страшни мъки.
Двамата нещастници пребледняха и се спогледаха.
— Е? Има ли да ми кажете още нещо? — настойчиво запита Виктор.
Мъжете отчаяно поклатиха глави.
— Сега съм сигурен, че не лъжат. — Виктор побърза да успокои хората си.
След като завързаха пленниците и ги скриха в храсталака, нападателите се отправиха към къщата на Волфгард. Вратите не бяха залостени, нямаше стража и те много лесно проникнаха вътре. Свейн остана на стража пред вратата, а останалите се прокраднаха край задименото огнище. На стълба до него мъждукаше лампа с китова мас. Начело с Виктор четиримата преминаха през няколко пусти стаи — тъкачницата, кухнята, килера, пълен, с изсушена риба и пушено месо, след което се озоваха в малка ниша. На сламеника спеше жена, облечена като робиня. Виктор веднага я позна — това беше Сибеал, прислужницата на Рейна. Продължиха безшумно към северното крило на къщата и там откриха стаята на Рейна. Пленените стражи не ги бяха измамили.