Виктор не можа да се сдържи и със свободната си ръка я потупа отзад…
Девойката замръзна и той се ухили, като видя почервенялото й от срам лице.
— А, така вече е по-добре — промърмори викингът.
Рейна се изви в ръцете му, а той я потупа още веднъж, с което предизвика още един отчаян опит да се измъкне от ръцете му. Младият мъж я стисна силно и отново я стовари върху сламеника. Пред него се мярнаха дългите й стройни крака…
Рейна оправи роклята си, но лицето й бе зачервено като домат. Напуши го смях, но успя да се сдържи, тъй като това само би предизвикало нов буен изблик от нейна страна.
— Знаеш ли, Рейна, понякога си доста трудна — промърмори той.
— Тогава ме върни обратно при моето племе!
— А, значи все пак още не си си изгубила гласа и можеш да говориш?
Младото момиче му хвърли един кръвнишки поглед.
— И откога Волфгард и племето му ти станаха толкова близки? — подигравателно продължи той. — Това наистина ме изненадва.
— Защо не ме пуснеш да си отида, викинг? Ти много добре знаеш, че и двамата се презираме взаимно.
— Така ли? — насмешливо попита Виктор. — Е, трябва да ти призная, че понякога ти наистина ме вбесяваш, но това е за кратко. Аз все още искам да се оженя за теб. — Погледна я внимателно и се засмя. — Ако трябва да съм искрен, в момента никак не приличаш на младоженка — косата ти е сплъстена и виси като водорасли, а ти си мръсна от главата до краката.
— Защото ме държиш затворена като някое животно! — избухна тя.
— И въпреки всичко си красива. — Виктор лениво се отправи към вратата и й намигна. — Струва ми се, че днес няма да те целуна, макар че това може да те разочарова.
— Да ме разочарова? — извика девойката. — По-скоро ще целуна отровна змия!
— Май вчера не мислеше така.
— Това беше, защото ти ме надви с груба сила!
— Очарован съм, че признаваш моето надмощие.
— Дано изгориш в ада!
Младият мъж отегчено въздъхна.
— Ако се държиш по-разумно, Рейна, аз ще ти дам повече свобода…
— Свободата да стана твоя съпруга? — презрително изсумтя момичето.
— Да. — Той се ухили. — Ала може би е време да напуснеш този малък затвор, да се изкъпеш… — Погледна я и повдигна вежди. — Ти наистина се нуждаеш от една хубава баня, скъпа моя.
— Вземи си свободата и банята и се задави с тях, викинг!
Виктор поклати глава.
— Рейна, ти нямаш по-лош враг от самата себе си. Ще останеш тук, докато не се научиш как да се държиш.
— Никога няма да се науча!
— Никога ли? — Викингът пристъпи към нея и застрашително заговори: — Знаеш ли, Рейна, единственият път, когато прояви известно уважение към мен, бе, когато те потупах по задника. Ако продължаваш да ме предизвикваш, ще се наложи да те натупам по-силно, докато задничето ти се изприщи.
— Чумата да те порази, кучи сине!
— Може би заедно ще изгорим в ада.
Търпението му се изчерпа, той излезе и залости вратата. Стисна ядно устни и закрачи към селото, като дори не обърна внимание на Свейн и Сибеал, Робинята носеше храна на господарката си. Дали наистина можеше да набие това злобно момиче? Омразата й към него беше голяма и не отслабваше. Тя наистина го вбесяваше, а това го плашеше. Едновременно с това я желаеше толкова много, че това го смущаваше и объркваше. Нима тази жена не се страхуваше от нищо и дори не се боеше за живота си? Можеше само да се надява тя да се усмири, преди да я е удушил! Момичето предизвикваше първобитния и груб човек в него и го караше да забрави, че е джентълмен…
В малката хижа Рейна си припомняше срещата с Виктор и трепереше от гняв и унижение. Защо този омразен викинг предизвикваше в тялото й такива предателски усещания? Дори когато се бореше с него, тя отново почувства онова ужасяващо вълнение, особено когато ръцете му я потупаха по задника, сякаш беше негова собственост, когато я гледаше толкова жадно, сякаш искаше да я изпие с поглед? Как може да изпитва толкова страстно желание към един мъж, когото мрази?
Внезапно вратата се отвори и това прекъсна мислите й. Младото момиче се напрегна, тъй като помисли, че Виктор отново се е върнал, ала след това видя, че това беше Сибеал, която носеше поднос с храна. Зад робинята се виждаше фигурата на един от приближените на Виктор.
Рейна погледна кръвнишки към робинята. Сибеал изглежда не обърна внимание на погледа й, прекоси стаята и остави таблата до нея.
— Господарке, трябва да хапнеш — загрижено каза тя.
— Не се осмелявай да разговаряш с мен! Ти си предателка! — изсъска девойката. — Ти можеше да ме спасиш, но позволи на моя враг да ме отвлече!
Робинята я погледна смутено и на лицето й се изписа състрадание.
— Господарке, аз позволих на Виктор да те отведе, защото съм убедена, че твоята съдба е свързана с него.