Скочи от коня и заедно с другите мъже с втурна към падналия Кулар, който се търкаляше по земята и с две ръце стискаше коляното си.
Рагар клекна до него и го разтърси за раменете.
— Съвземи си, човече, преди да си ударил дебелата си глава в някой камък.
Викингът се сви на кълбо и стисна зъби. Остана така на мократа земя, треперейки и стенейки, докато Рагар докосна изкривения му крак. Напипа счупена кост и Кулар изкрещя от болка.
Рагар отчаяно изруга и се обърна към боеца зад него:
— Торалд, отчупи един клон от дървото, за да му закрепим крака — заповяда той. — Останалите да извадят топорите и да започнат да секат брезите. Трябва да направим носилка. Един от вас ще го върне до селото.
— Всички трябва да се върнем, Рагар — извика някой от насъбралите се.
— Да, боговете вече ни показаха, че никак не им харесва, гдето нарушаваме свещения им покой — обади се друг и в очите му се изписа ужас. — Сурт ще ни посипе с камъни и пепел, ако се опитаме да вървим още на север.
— Или ще ни потопи във врялата вода — добави треперлив глас.
Рагар изгледа настръхналата си дружина и разбра, че са изплашени до смърт. Въпреки това не искаше да изостави сестра си на произвола на боговете.
— Чуйте ме, мъже, трябва да продължим. Не мога да позволя на Виктор Безстрашния да държи Рейна като своя заложница…
— Но ние не можем повече да те следваме — противопостави му се един от бойците. — От ден на ден редиците ни се топят.
— А какво да кажем за Виктор Безстрашния? — проехтя гневният глас на Харалд. — Съгледвачите ми съобщиха, че нашият враг е отвлякъл Рейна през онази проклета нощ само с шепа хора.
— Да, ама това е така, защото сега той е воин на дъгата — продължи да упорства боецът.
— Какво искаш да каже с това, че е „воин на дъгата“? — намръщи се Харалд.
— Затова го наричат Виктор или Победителя — обясни му боецът. Той е преминал по моста на дъгата в Мидгард, което не е успял да направи нито един смъртен преди него. Боговете са го благословили с магическа сила във Валхала. И сега той вече не е простосмъртен като всички нас, затова нищо не могат да му направят няколко бойци.
— Да… — намеси се още един от мъжете, — той има право. Освен това врагът ще очаква да го нападнем, защото знае, че Волфгард копнее да си отмъсти.
Изгубил търпение, Харалд изтегли меча си и го размаха пред размирната дружина.
— Слушайте какво ще ви кажа! Виктор е най-обикновен човек, като всички нас. И ако някой от вас се осмели да направи крачка назад, ще се натъкне на острия ми меч!
Сред бойците се разнесе недоволно мърморене, но все пак се подчиниха, макар и неохотно. Харалд дръпна Рагар настрани.
— Тази работа никак не ми харесва, приятелю. Много са наплашени и ще ни зарежат веднага щом издебнат удобен миг.
Но Рагар не се огъна.
— Трябва да продължим, дори и да останем само ние двамата. Щом Виктор е успял да отвлече сестра ми от къщата на баща ми, то е сигурно, че ти и аз ще можем да се промъкнем в селището му и да я освободим.
Харалд не каза нищо, но като видя с какво старание Рагар се зае да облекчи страданията на нещастния Кулар, душата му се изпълни с доверие в думите на неговия приятел.
Същата вечер Виктор потърси Сибеал. Намери я в стаята до тъкачния стан с кълбо прежда и хурка в скута си. Спря се на прага и се загледа като омагьосан от сръчните движения на ръцете й, които чевръсто въртяха вретеното и оправяха нишката. Тя го забеляза и спря вретеното.
— Здравей, повелителю мой — рече тя и затъкна вретеното в пояса си.
— Моля те, не искам да спираш работата заради мен — усмихна се викингът.
Изразът на лицето й остана напрегнат.
— С какво мога да угодя на моя повелител?
— Исках да си поговорим за твоята господарка.
— За да я покорите изцяло? — попита го Сибеал с горчива усмивка.
— Аз не искам да покоря Рейна — тежка въздишка се отрони от устните му, — само искам да спечеля доверието й. — Но жената не отговори, само продължи да го следи с напрегнат поглед, затова той махна с ръка към скамейката. — Няма ли да ми предложиш да седна за малко?
— Както желаете, вожде. — Сибеал отиде до скамейката и отмести купчината снежнобяла вълна, изчака го да се настани и плахо седна до него.
— На какво ли не съм готов, само и само да узная мислите на твоята господарка — започна Виктор с неочаквано признание. — В един миг ми изглежда така сърдечна и мила, а в следващия е готова да ме убие дори само с поглед. Но не мога да крия, че най-много ме тревожи упоритото й желание да се самоубие, като отказва да яде. Вярно е, че от няколко дни започна да приема храна, но унинието не я напуска и до днес.