— Рейна е много горда — кимна Сибеал. — Няма да се пречупи лесно, господарю, нито пък ще повярва на думите ти, освен ако не й докажеш, че не желаеш да я оскърбиш и поробиш. А това май е прекалено труден подвиг дори за смел вожд като Виктор Безстрашния.
— Ще се опитам — отвърна той с едва прикрито раздразнение.
— Нищо няма да постигнеш, ако я заплашваш с мъчения — отвърна жената и многозначително повдигна вежди. — Не знаеш колко заплахи й се наложи да чуе от устата на Волфгард, но от това само стана още по-непокорна.
— Лично можах да се убедя в това — викингът отчаяно махна с ръка. — Но има мигове, когато ми се струва, че само заплахите ще помогнат. — Внезапно се извърна към жената и се усмихна добросърдечно. — И теб не те очаква нищо добро, ако не ми повярваш, че господарката ти няма да намери по-добър съпруг от мен.
Сибеал горчиво се засмя.
— Нима искаш да кажеш, господарю, че аз, простата робиня, мога да те възпра да не сториш това, което си си наумил?
— През онази нощ, когато отвлякох Рейна, аз не ти позволих да убиеш Отар. Струва ми се, че добре ме разбра за какво говоря.
— Да, разбрах — призна си Сибеал. — И затова не се опитах да попреча на онова злодеяние. Зная, че се оказа вярно това, което говореха хората…
— За какво намекваш?
— Че ти си бил омагьосан от боговете във Валхала.
Той я изгледа замислено, впечатлен от мъдрите й слова.
— Тогава би трябвало да знаеш, че никога няма да причиня зло на Рейна.
— Да — усмихна се Сибеал, — но господарката ми надали изпитва същите нежни чувства към Виктор Безстрашния.
— Мислиш ли, че тя никога няма да повярва на думата на един викинг? — попита вождът.
Жената го погледна в очите.
— Първо трябва да се опиташ да я разбереш. Още като дете Рейна е видяла как Волфгард е плячкосал кралството на родителите й. Убили са баща й пред очите й, а малкото й братче са оставили да издъхне от глад. На кого щеше да вярваш, вожде, ако беше преживял такива ужасни страдания?
— Добре го каза — намръщи се той, — но аз никога не съм искал да причинявам такова зло на Рейна.
— Да, но нали си викинг, господарю, затова не трябва да се гневиш, че никой не вярва на думата ти. Господарката ми мрази всички викинги. А след като я отвлече, омразата й се засили още повече.
— Да, Рейна не забрави да ми го напомни — съгласи се Виктор. — Но аз бях принуден да постъпя така, за да я спася от много по-големи опасности и за да настъпи най-после мир във Ванахейм.
— Нима се опитваш да накараш пленената птичка да повярва, че трябва да стои в клетката за свое добро? — иронично се усмихна Сибеал.
— Думите ти звучат много горчиво, жено.
— Може би защото и аз изпитвам същия гняв, който измъчва господарката ми. Не забравяй, викинг, че никой тук не я познава и разбира по-добре от мен.
— Тогава обясни какво изпитва Рейна.
Меланхолия и унес се изписаха на красивото лице на Сибеал.
— Съпругът ми беше ирландски крал. Нашите земи бяха в южната част на Ирландия, по протежението на река Шенън. Преди две зими, малко след като се омъжих за него, Волфгард нападна нашето кралство. Неговите разбойници се покатериха по стените на нашия замък, съсякоха мъжа ми, избиха стражата, дори и придворния поет, който така хубаво свиреше на арфа, мил и кротък човек, който и на мравката правеше път. Волфгард ме отвлече заедно с придворните ми дами, а по-голямата част от жителите на Ирландия бяха превърнати в роби.
— О, богове! — въздъхна Виктор. — Нима за една нощ си се превърнала от кралица в робиня?
— Да.
— Но ми се струва, че сега не изглеждаш съсипана и обезверена.
Тя сви рамене, а по лицето й не трепна нито един мускул.
— Научих най-важното в живота — никой не може да избегне съдбата си.
— Ала Рейна не мисли като теб.
— Да, така е, макар че и тя е преживяла подобен ужас. Преди Волфгард да я отмъкне, тя е била принцеса на Лоара. Нейните рани са по-дълбоки от моите, макар че нейното падение не е тъй отвисоко, както ми се случи на мен. Сега тя е обявена за заварена дъщеря на Волфгард и затова не е като мен на най-ниското стъпало в двореца.
— Според нея това съвсем не е така — скептично отбеляза Виктор. — Какво не бих дал само и само да мога да прочета мислите й. Покръстена ли е?
Сибеал се поколеба за миг, преди да отговори.
— Моля те, не се опитвай да избегнеш отговора — настоятелно рече младият викинг. — Виждал съм я да се моли в планините заедно с Пелагиус.
Сибеал примирено въздъхна.
— Да, господарката ми прие Христовата вяра заедно с мен. Но ми се струва, че все още се плаши от боговете на викингите, след като е слушала от детинство безброй легенди и митове. Освен това почита ирландските друиди, змейове и феи, за които й разправям вече две години.