Виктор докосна ръкава на робинята.
— Но кажи ми, жено, как мога да спечеля благоволението й?
Тя го погледна изпитателно и недоверчиво.
— А каква умисъл таиш в душата си, господарю?
— Искам само да я направя щастлива и нищо друго не ме вълнува — пламенно отвърна младият викинг. По лицето му личеше, че говори искрено. — Освен това искам да сложа край на проклетата вражда между двата народа, която отне живота на толкова мъже и жени. Да, зная, че още дълго Рейна ще бъде потопена в скръб, защото не е лесно да се примириш с такава съдба…
— Бих искала да мога да ти повярвам, вожде — замислено кимна Сибеал. — Но ако се окаже, че си измамил и нея, и мен, кълна ти се, викинг, че ще те накарам да проклинаш деня, в който си се родил.
— Звучи много интересно, няма що — съгласи се той. — А сега ми кажи как да открия пътя към сърцето на прелестната ти господарка.
Сибеал се усмихна.
— Преди много, много години младият ми съпруг ни донесе вкъщи едно кученце, която беше измъчвано от някакви селяни. Не можеш да си представиш колко зле изглеждаше нещастното животинче, премръзнало, ранено и озлобено.
— Хм, тази история ми напомня за нещо, но защо не мога да се досетя за какво намекваш? — озадачено промълви Виктор.
— Взех го под своя закрила, хранех го, миех го, галех го, макар че отначало то ми се отблагодаряваше, като ме хапеше и лаеше.
— И какво се случи след това?
— След време се превърна в най-послушното домашно животно, което бяха виждали в двореца.
— Значи искаш да ми кажеш, че само с доброта и любов мога да се справя с опърничавата ти господарка? — засмя се Виктор.
— Може би нямаш друг избор, вожде. Младият мъж стисна зъби.
— Доста умен избор, няма що, но само ако оцелея след острите зъби на господарката ти.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Виктор реши да последва съвета на Сибеал и през следващите няколко дни с всички сили се стараеше да понася избухванията на Рейна и да се държи по-приветливо с нея. Тя не се нахвърли отново върху него, макар че продължаваше да го упреква горчиво. Непрестанно обиждаше и него, и всички от неговия род, които я пазеха, когато той трябваше да отдели време за войската и стопанството на замъка си. Не мина много време и всички стражи намразиха до дъното на душите си капризната и надменна пленница.
Без да губи надежда, че все някога ще успее да подобри настроението й, един ден той реши да я покани на езда. Заповяда да оседлаят за нея най-кроткото пони — черното, с дългата грива. Нареди на Свейн и Отар да яздят от двете й страни, защото се опасяваше, че валкирията може да се опита да избяга. Когато четиримата конници стигнаха до средата на селището, Рейна неочаквано се скара с бойците на Виктор.
— Ти си само една непоносима мъжкарана! — извика Роло от прага на една колиба.
— Кучи син! — изкрещя Рейна.
— Унищожителка! — изсмя се Кнут.
— Животно! — отвърна му Рейна.
— Кучка! — изрева Орм.
— Гадно псе! — не му остана длъжна Рейна.
Докато слушаше тези хули, Виктор не се намеси, а само измърмори нещо раздразнено. Опита се да спре размяната на обидни реплики, но накрая беше принуден да се утеши с мисълта, че по-добре бойците да изливат злобата си чрез ругатни и обиди, отколкото да се хванат за мечовете и да започнат да се избиват. Той беше готов на всичко, за да не допусне да се стигне до кръвопролитие.
Рейна също не им оставаше длъжна и отвръщаше на всяко обидно подмятане, ако не успееше да се обуздае и да го отмине с ледено презрение. Това окончателно убеди Виктор да се заеме с новия си план: да се вслуша в съвета на Сибеал и да не се опитва да наложи със сила волята си над Рейна, а да я убеждава бавно и неотстъпно в добрите си намерения с много търпение и любезност. През нощта Виктор бе опитал да я убеди със сила и тя не бе пропуснала възможността да му докаже непокорния си характер.
— Не искаш ли малко хляб, Рейна? — попита той.
— Дяволите да те вземат, викинг! — ядосано измърмори тя, но все пак взе хляба от ръката му.
— А не искаш ли и чаша вино? — щедро й предложи той. — Свейн ми каза, че от миналото лято бойците се научили да изпиват цели ведра вино, преди да тръгват на походите за Шотландия.
— Дано се задавиш и пукнеш, проклет викинг! — изкрещя младата жена, след което гневно грабна сребърната чаша от ръката му и отпи от виното.
В гърдите му се надигна бяс и едва успя да се сдържи да не я зашлеви. Младият мъж стисна зъби, обърна се и излезе от стаята.
Една вечер той се опита да я постави натясно.