С тези думи Сибеал тихо напусна стаята, а Виктор, за голямо свое удивление, видя как лицето на девойката мигом се покри с гъста червенина. Тя сведе виновно глава и захапа долната си устна, като че ли наистина се беше замислила за обвинението на прислужницата.
— Е, Рейна, какво реши? — настоятелно попита викингският вожд.
— Сибеал има право — промърмори тя с учудваща покорност, като не смееше да го погледне в очите. — Трябва да призная грешката си. Всъщност съгласих се да ме придружиш до убежището на онзи монах, защото още от самото начало знаех, че сърцето ти няма да ти позволи да му сториш зло.
— Но може би тайно в себе си считаш тази моя доброта за слабост на характера ми, така ли е, Рейна?
— Не — едва чуто прошепна девойката. — Напротив, това само доказва, че си по-силен от всички останали мъже в твоето кралство.
Но Виктор продължи с ироничния си тон, защото гордостта му все още не беше удовлетворена докрай:
— Хм, но има още една трудност. Ако тръгнем само двамата през тази дива местност, ти много по-лесно можеш да ми се изплъзнеш и да избягаш, нали?
Рейна вбесено размаха ръце.
— Как мога да се изплъзна от ръцете ти, викинг? Нали държиш Рагар и Харалд като заложници. Забрави ли, че заради тях се съгласих да стана твоя жена!
— Това ли беше единствената причина, Рейна?
Тя се престори, че не е чула въпроса му, изпълнен с горчивина.
— Ако замислях бягство, викинг, щях да се примиря със смъртта на брат ми и Харалд, за да не ме задържа нищо в проклетото ти кралство. Освен това не съм забравила, че ти се заклех да бъда вярна на твоето племе…
— И на мен — напомни й Виктор.
— Да, и на теб, викинг. Заклех се в името на единствения бог, макар и с нежелание — натъртено повтори тя. — А аз винаги изпълнявам обещанията и клетвите си.
— Така се радвам да чуя тези думи — промърмори той. Замисли се за миг и кимна. — Добре, ние двамата, без стража и придружители, ще заминем за онези гористи хълмове, за да намерим твоя монах отшелник. Сега щастлива ли си?
Тя се поколеба, преди да реши какво да му отговори.
— Щастието е нещо съвсем различно. А сега трябва да се разберем за още нещо.
— За какво?
— Трябва да ми дадеш един кинжал — гордо вдигна глава девойката, — за да мога да се отбранявам.
Виктор избухна в гръмогласен смях.
— Ти наистина си невероятна жена! Нима наистина вярваш, че ще ти връча остра кама, за да ми я забиеш в гърба още в следващия миг?
Тя гневно махна с ръка.
— Заклех ти се, че ще ти бъда вярна! Как тогава мога да посегна на своя вожд?
— И само мисълта за тази клетва те подлудява, нали? — хапливо запита той.
— Все пак — продължи тя през стиснати зъби, — не трябва да забравяш, викинг, че никога няма да се нахвърля в гръб срещу теб. Ако реша, ще се бия открито, лице в лице.
— Е, с тези думи наистина спечели сърцето ми — отвърна той с престорено възхищение.
— Аз винаги ще спазвам клетвата си! — извика Рейна и скочи на крака възбудена, с пламнали очи. — Не мога да те убия, защото съм ти се заклела във вярност, и не искам повече да говорим за това.
— Да, трябва да призная, че и на мен този спор ми се струва вече напълно безсмислен — съгласи се младият мъж, но видя, че тя продължава да го гледа свирепо, и примирено въздъхна. — Все пак, Рейна, ще ми обясниш ли защо ти трябва този кинжал?
Ръката й отново описа гневна дъга във въздуха.
— Та нали трябва да потеглим към онези мрачни хълмове, където кой знае откога не е стъпвал човешки крак. Нищо чудно, ако ни нападнат диви зверове или дори троли и други горски обитатели. Освен това Волфгард може би не се е отказал от пъклените си замисли да ме отвлече от твоя стан и да ме убие. Не съм спокойна, защото в близките гори все още може да дебнат негови съгледвачи. И накрая, вожде, макар че ще те огорча, трябва да ти призная, че дори и твоите бойци не ми вдъхват доверие…
— Нима, Рейна?
Тя сведе очи.
— Много добре знаеш, че нито един мъж от твоя народ не ме одобрява.
Виктор дълго я гледа мълчаливо, но накрая реши, че опасенията й са напълно основателни.
— Добре, тогава ще получиш кинжал — съгласи се той, въпреки че неодобрението все още се четеше по лицето му.
Тя се усмихна с победоносна усмивка, обаятелна и неуловимо лукава, като истинска лисица.
Като видя как се промени изразът на красивото й лице, Виктор не разбра какво всъщност иска да направи в този миг — да я удуши ли или да я целуне страстно. Затова само унило поклати глава.
— Нека да потегляме, преди да съм променил решението си. Ясно е само едно — или съм напълно оглупял, или съм започнал да полудявам.
Към два часа следобед двамата младоженци потеглиха към убежището на монаха Пелагиус, закътано сред една усамотена долина. През краткото скандинавско лято в планината се случваха такива топли и слънчеви дни. Тундрата блестеше от разцъфналите горски цветя, във въздуха се разнасяше ароматът на планинските треви, но настроението на двамата съвсем не беше радостно. През целия път яздеха мълчаливо и Виктор нито за миг не я видя да се усмихва, докато се поклащаше на гърба на своето конче до жребеца му.