Лицето му се изкриви от гняв и той размаха юмрука си към нея.
— Истинската любов няма нищо общо с подчинението. Когато се обичат, мъжът и жената се отдават един на друг с любов. И по-добре и двамата да загинем в тази кървава вражда, отколкото да те изнасиля, Рейна. — С тези думи той изхвърча от стаята.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Рейна захлупи лице на леглото и заплака. Притисна кожената завивка до лицето си и се опита да заглуши риданията си. Чувството за вина задавяше гърлото й. Тя и само тя беше виновна за гневното му напускане. Е, да, наистина неговите хора й бяха нанесли смъртна обида и унижили гордостта й, но Виктор Безстрашния не беше виновен за техните безобразия. Освен това и тя имаше вина, защото нито една жена от племето не си беше позволявала да ги предизвиква с поведението си като нея.
Всъщност съпругът й изпълни своята част от тяхното споразумение, като спаси живота на Рагар и Харалд, а тя малодушно се опита да се отрече от своите обещания. И въпреки всичко непрекъснато трябваше да се бори със себе си и да потиска желанието да бъде с този красив и мъжествен викинг. Младият й съпруг притежаваше вродена способност да привлича и очарова всички хора, а на нея — о, никога досега тя не бе срещала мъж, който да й въздейства толкова дълбоко, който така да смущава чувствата й, да я принуждава да се усеща покорена и зашеметена. Рейна трябваше да признае пред себе си, че силата на неговия чар всъщност беше истинската причина да го отблъсне от себе си. Девойката се страхуваше, че ако го допусне прекалено близо до себе си, тя ще трябва да се разголи пред него не само телом, но и духом, че ще се превърне в негова робиня, в кораб, направляван от неговите желания. Все пак грешка беше, че го отблъсна, независимо от подбудите й… По всички закони сега трябваше да лежи до мъжа си в брачното им легло.
Виктор нервно крачеше в съседната стая. В душата му се развихряха противоречиви чувства, защото беше наранен както никога досега. За бога, как може да спечели сърцето на тази своенравна и опърничава, но красива валкирия? Опита всичко, което беше по силите му, обаче Рейна като че ли имаше сърце от камък. Нима никога няма да му повярва, нима никога няма да го допусне до леглото си? Нима, ако наистина не изпитва и капчица обич към него, не се тревожи поне за бъдещето на Ванахейм?
В този миг от съседната стая до слуха му достигна тих звук — нещо подобно на трескав шепот. Отначало младият викинг отказа да повярва на ушите си. Нима Рейна плаче? Нима тази валкирия все пак има сърце и съвест?
В сърцето на вожда се бореха две чувства — наранената му гордост и страстното желание да я вземе в прегръдките си и да я утеши с ласките си. Надделя страстта и той се хвърли към вратата между двете стаи. Очакваше да я намери хленчеща в леглото, но тя се беше свила на кълбо в ъгъла и тихо стенеше. Заля го вълна от нежност, която бързо помете остатъците от гнева му. Така както преди малко тя успя да го докара до ярост с отказа си, така и сега за миг го накара да се почувства отчаян, като видя страданията й.
Виктор с два скока се озова в ъгъла и приклекна до нея, за да я прегърне през кръста. При първото му докосване тръпка пролази по гърба й и тялото й след това се вцепени, но не му оказа съпротива. Окуражен, младият мъж я притисна леко към гърдите си. Щом усети как тя се довери и остави да я прегърне, веднага го обля топлата вълна на надеждата. Отмести косите й, целуна нежния, едва забележим мъх по врата й и тялото му потръпна от неочаквания трепет. Усещаше топлината и извивките на тялото й, сгушено доверчиво в него, но излъчващо безнадеждност дори и сега, когато беше с гръб към него. Бедрата й се опираха в набъбналите му слабини, кръстът й потръпваше в ръцете му. Уханието на косата й и допира до нежната копринена рокля го влудяваше в този миг още повече. Макар че знаеше колко много прегради се издигаха между тях, непреодолими като крепостни стени, поне му позволи да я докосне. А за него нямаше по-голямо щастие…
Притихнала до него, девойката се бореше с раздиращите я чувства. Та този мъж вече беше неин съпруг и имаше правото дори да я изнасили или да грабне кожения ремък и да я пребие до посиняване. Но вместо това, което би хрумнало и на най-последния войник от племето му, младият викинг се опитваше да я утеши с нежни ласки, поднасяше й своята предана любов в краката й и сега тя се чувстваше смазана. Сърцето й започна да прелива от радост, а тялото й властно искаше своето. А Виктор беше така възбуден, така горещ, тъй близо до нея… и сватбената му туника бе толкова тънка, че през нея усещаше всяка част от мъжественото му тяло, тяло на воин, тяло на истински мъж. Допирът до него като че ли изгаряше кожата й, особено там, където бедрата й се опираха до неговата корава и гореща мъжественост…