— Фокс… вие сте Фокс — повтори Лусана, мъчейки се да събере мислите в опияненото си съзнание.
— Увериха ме, че тази гнусна работа е била дело на АРА — каза Фокс с по-твърд глас, — дело на твоите хора, ти си издал заповедите.
— Аз не съм отговорен. — Мъглата в съзнанието на Лусана вече се разсейваше и той започна да се съвзема, поне вътрешно; краката и ръцете му все още не му се подчиняваха. — Съжалявам за случилото се със семейството ви. Било е нелепо трагично кръвопролитие. Трябва обаче да вините други, моите хора са невинни.
— Ха! Очаквах да отричаш.
— Какво смятате да правите с мен? — попита Лусана без страх в очите.
Фокс погледна през прозорците на капитанския мостик. Навън беше черна нощ и лека мъгла замъгляваше стъклата. В погледа му се долавяше тъга. Той се обърна към Лусана.
— Двамата с теб ще предприемем едно малко пътуване, пътуване без билет за връщане.
50.
Точно в девет и половина вечерта таксито мина през един заден портал на Вашингтонското национално летище и свали Джарвис зад усамотен хангар, разположен в рядко използван участък на аеродрума. Като се изключеше слабата светлина през прашното стъкло на една странична врата, сградата изглеждаше мрачна и неприветлива. Той побутна входната врата и се изненада, че тя не изскърца, докато се отваряше. Добре смазаните панти не издадоха никакъв звук.
Просторната вътрешност беше ярко осветена от флуоресцентно осветление на тавана. Достопочтен стар тримоторен самолет „Форд“ бе застинал като огромна гъска в средата на циментовия под и закриляше под разперените си криле няколко старомодни автомобила в различна степен на реставрация. Джарвис се приближи до един от тях, който не представляваше нищо повече от ръждясала ламарина. Изпод радиатора му се подаваха два крака.
— Вие ли сте господин Пит? — попита Джарвис. — А вие ли сте господин Джарвис?
— Да.
Пит се измъкна изпод колата и седна до нея.
— Виждам, че лесно сте намерили скромното ми жилище.
Джарвис огледа омазнения гащеризон и разчорлената му коса и попита:
— Тук ли живеете?
— Апартаментът ми е горе — поясни Пит и посочи към остъкленото ниво над пода на хангара.
— Имате много хубава колекция — отбеляза Джарвис, обхващайки с ръка реликвите. — Онази кола там, с черните калници и сребристата каросерия, каква марка е?
— „Майбах-Цепелин“ от 1936-та — отвърна Пит.
— А тази, която ремонтирате?
— Тя е открито ландо „Рено“ от 1912-та.
— Изглежда доста очукана — отбеляза Джарвис, прокарвайки пръст по пласт ръжда.
Пит се усмихна.
— И все пак не е чак в толкова лошо състояние, като се има предвид, че е прекарала седемдесет години на морското дъно.
Джарвис веднага се сети.
— От „Титаник“ ли сте я извадили?
— Да. Разрешиха ми да я взема след спасителната операция на кораба. Нещо като награда за положения труд, тъй да се каже.
Пит го поведе към стълбите за апартамента си. Джарвис влезе и професионалният му поглед бързо пробяга по необичайното обзавеждане. Обитателят явно е „Пантелей пътник“, помисли си той, съдейки по морските предмети, украсяващи стаята. Медни водолазни каски от друга епоха, морски компаси, дървени щурвали, корабни камбани, дори стари пирони, както и шишета, всяко едно прилежно облепено с етикет с името на съответния известен кораб, откъдето е било извадено от Пит. Джарвис изпита чувството, че разглежда музей на един човешки живот.
Той седна на кожения диван след поканата на Пит и погледна домакина си право в очите.
— Познавате ли ме, господин Пит?
— Не.
— И въпреки това не се поколебахте да се срещнете с мен.
— Кой може да устои на такава загадъчна бележка? Не всеки ден намирам върху стъклото на колата си телефонен номер, който да се окаже, че е на Управлението за национална сигурност.
— И сте предположили, разбира се, че сте били проследен.
Пит се настани на коженото кресло и вдигна крака върху една табуретка.
— Хайде да оставим играта на думи, господин Джарвис, и да минем на въпроса. Какво привлече любопитството ви?
— В какъв смисъл?
— Любопитството ви към мен.
— Добре, господин Пит, свалям картите. Каква е истинската цел на НЮМА зад издирването на специален тип тежки корабни снаряди?