Все едно че викаше на призрак. Ничий глас не се чу, никакъв сигнал на сирена не се разнесе в отговор в ледения мрак. Светлините се приближаваха застрашително към безпомощния „Моли Бендер“.
Проумявайки, че сблъсъкът е неизбежен, Сведборг се хвана за долната рамка на прозореца. С последни усилия Донегол трескаво даваше двигателите на заден ход и изви кормилото отново надясно.
Последното нещо, което видяха двамата, беше огромен сив нос в суграшицата, издигащ се високо над кормилната рубка, с масивен стоманен клин, носещ номера 61.
После малкият траулер стана на трески и бе погълнат от ледените води на реката.
Пит спря колата пред портала на Белия дом. Джарвис беше направил вече няколко крачки, когато се обърна и погледна назад към Пит.
— Благодаря ви за съдействието — каза той искрено.
— А сега какво? — попита Пит.
— Имам неприятното задължение да изритам от леглата президента и членовете на комитета на началник-щабовете — каза Джарвис с уморена усмивка.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Не. Направихте повече, отколкото трябваше. Да оставим на Министерството на отбраната да поеме топката оттук нататък.
— Колкото до бойните глави с „БС“ — каза Пит, — мога ли да имам уверението ви, че ще бъдат разрушени, когато корабът бъде превзет и арестуван?
— Мога само да опитам. Повече от това не мога да обещая.
— Не е напълно достатъчно — отбеляза Пит.
Джарвис беше прекалено уморен, за да спори. Той сви рамене, сякаш повече не даваше пукната пара по въпроса.
— Съжалявам, но нещата стоят така.
После затръшна вратата, показа пропуска си на пазача до портала и се изгуби от поглед.
Пит обърна колата и пое към Върмонт авеню. След няколко километра мерна денонощно кафене и отби в паркинга. Поръча си кафе от прозяваща се сервитьорка и отиде при телефона. Проведе два разговора, после изпи на една глътка кафето, плати и си тръгна.
54.
Когато Пит влезе във военноморската болница „Бетезда“, беше посрещнат от Хайди Милиган. Русата й коса бе почти скрита под кърпа и въпреки умората в очите й тя изглеждаше жизнена и някак по-млада.
— Как е адмирал Бас? — попита я Пит.
В погледа й се появи напрежение.
— Уолтър упорства, не се предава. Ще се оправи.
Пит не й повярва. Хайди се беше вкопчила в бавно изчезваща нишка на надеждата и храбро се представяше за такава, каквато не е. Той обви ръка около кръста й и я поведе по коридора.
— Дали ще може да разговаря с мен?
Тя кимна.
— Лекарите не го препоръчват, но Уолт настоя, след като му предадох съобщението ви.
— Нямаше да го безпокоя, ако не беше от такава важност — каза Пит.
Тя го погледна в очите.
— Разбирам.
Двамата стигнаха до вратата на болничната стая и Хайди я отвори. Посочи на Пит леглото на адмирала.
Пит ненавиждаше болниците. Едва издържаше натрапчивата миризма на етер, потискащата атмосфера, бездушието на лекарите и сестрите. Отдавна беше взел решение за себе си — когато настъпи неговият час, той ще мре в собственото си легло у дома.
Решението му още повече се затвърди, когато видя адмирала за първи път, откакто му прилоша в Колорадо. Восъчната бледност на старческото му лице като че ли се сливаше с цвета на възглавницата, тежкото му дишане беше в унисон със съскането на респиратора. Тръбички се спускаха до ръцете му и под чаршафите. Мускулестото му някога тяло сега като че ли се беше стопило.
Лекарят в стаята пристъпи към Пит и го потупа по рамото.
— Съмнявам се, че ще има сили да говори.
Главата на Бас се извърна леко в посока към Пит и той направи знак с немощната си ръка.
— Приближи се, Дърк — каза той със сипкав глас.
Докторът сви пораженчески рамене.
— Ще съм наблизо, за всеки случай — съобщи той и излезе от стаята.
Пит придърпа един стол до леглото и се наведе до ухото на Бас.
— Става дума за снаряда с „Бърза смърт“ — заговори Пит. — Как действа той по пътя на траекторията си?
— Центробежната сила… нарезът…
— Разбирам — прекъсна го Пит с тих глас. — Спираловидният нарез вътре в цевта на оръдието завърта снаряда и предизвиква центробежна сила.
— Активира генератор… който… на свой ред активира малък радиолокационен… високомер.