— Може и да откачам вече — отвърна той с лека усмивка. — За каквото и да си помисля, все ми се привиждат самолетни останки.
Тя му подаде чашата и обгърна с длани своята, за да поеме топлината й.
— И всичко заради тия пусти боклуци на татко. Само те са ти в главата, откакто си тук. Прекалено голямо значение им отдаваш.
— Без обаче да стигам до някакво смислено заключение. — Той отпи от кафето. — Наречи го проклятието на Пит, но не мога да оставя нещата, докато не намеря приложимо разрешение. — Обърна се да я погледне. — Странно ли ти звучи това?
— Знам, че има хора, които се насилват да търсят отговори на неизвестното.
Той продължи да говори все тъй вглъбен в себе си.
— Не ми е за първи път да изпитвам силно интуитивно чувство за нещо.
— И винаги ли си се оказвал прав?
Той сви рамене и се усмихна.
— Честно казано, съотношението ми успех-провал е пет към едно.
— А ако излезе, че спасените от татко части не са от самолет, катастрофирал някъде наблизо тук?
— Тогава ще забравя за тях и ще вляза отново в земния свят на практичността.
По лицата и на двамата се изписа спокойствие. Лорън отиде до него и седна в скута му, опитвайки се да попие топлината на тялото му в студения ветрец, който подухваше откъм планината.
— Все още разполагаме с дванайсет часа, преди да се качим на самолета за Вашингтон. Не искам нищо да развали последната ни нощ тук. Моля те, хайде да се приберем и да си легнем.
Пит се усмихна и я целуна нежно по очите. После, уравновесявайки тежестта й с двете си ръце, стана от стола, повдигна я без усилие, сякаш повдигаше голяма кукла, и я пренесе в хижата.
Разумно прецени, че сега не е моментът да й каже, че утре тя ще се върне сама в столицата, а той ще остане тук, за да продължи разследването си.
7.
Две вечери по-късно Пит, дълбоко потиснат, седеше край масата за хранене в хижата и изучаваше няколко топографски карти. Накрая се облегна назад на стола и разтърка очи. Единственият резултат от усилията му дотук беше една объркана приятелка и тлъста сметка от компанията, от която бе наел хеликоптера.
По стълбите за предната тераса се чуха тежки стъпки и след малко на прозорчето на външната врата се показа бръсната глава и лице с кротки бадемови очи и огромни мустаци като на кайзер Вилхелм.
— Здравейте, вие там, вътре! — подвикна глас, който като че ли излизаше от чифт огромни ботуши.
— Влизайте! — покани го Пит, без да става от мястото си.
Мъжът беше нисък и набит и положително би счупил кантара, прецени Пит, с близо стоте си килограма. Непознатият протегна месестата си ръка.
— Вие трябва да сте Пит.
— Да, аз съм Пит.
— Добре. Намерих ви от първия път. Помислих си да не би да съм свърнал в погрешна посока в тъмното. Аз съм Ейб Стайгър.
— Полковник Стайгър?
— Оставете званието. Както виждате, облечен съм като иманяр.
— Почти не се надявах да уважите молбата ми лично. Можехте да го сторите с писмо.
Стайгър се усмихна до уши.
— Работата е там, че не бих оставил цената за пощенска марка да ме лиши от удоволствието на златотърсачеството.
— На златотърсачество ли?
— Ами реших да убия два заека с един куршум, както се казва. Първо, следващата седмица трябва да изнеса лекция по безопасността на самолетите във военновъздушната база „Чанют“ в Илинойс. Второ, вие се намирате в сърцето на колорадски минен район и тъй като златотърсачеството ми е огромна слабост, реших да отскоча дотук с надеждата да открия малко злато, преди да продължа за лекцията си.
— Можете да се настаните тук. В момента съм сам в хижата.
— Ще се възползвам от вашето гостоприемство, господин Пит.
— Имате ли багаж?
— В колата е, която взех под наем.
— Ами донесете го, а аз в това време ще направя кафе. — После се сети да попита: — Искате ли нещо за хапване?
— Благодаря, но вечерях с Харви Долан, преди да потегля насам.
— Значи сте видели колесника.
Стайгър кимна и отвори старата кожена чанта, която носеше в ръка, и извади от нея една папка.
— Ето — подаде я той на Пит, — това са сведенията за военния „Боинг С-97“, сериен номер 75403, управляван от майор Вайлъндър. Можете да ги прегледате, докато кача багажа си. Ако имате въпроси, просто питайте.