Доволен от откритието си, Сомала се настани удобно в скривалището си и продължи да наблюдава и да чака.
12.
Капитан Патрик Маккензи Фокс, пенсиониран служител от Кралските военноморски сили на Англия, се разхождаше напред-назад по верандата със същата напрегнатост, с каквато навремето крачеше по палубата, когато корабът му приближаваше пристанището за домуване. Той беше мъж гигант, висок близо два метра на бос крак и тежеше над сто килограма. Имаше навъсени очи, тъмни като водите на Северно море при ноемврийска буря. Пясъчнорусата му коса, както и започналата да се прошарва брада в стил крал Джордж Пети бяха сресани грижливо. Фокс можеше да мине за абърдийнски морски капитан, какъвто всъщност беше преди да стане фермер в Натал.
— Два дни?! — възкликна той гръмогласно с шотландския си акцент. — Не мога да си позволя да отсъствам два дни от фермата. Нечовешко е, да, точно това е определението: нечовешко.
Като по чудо чаят в чашата, която размахваше в ръка, не се разплиска навън.
— Щом министърът на отбраната лично те моли да се срещнете, не ти остава друго, освен да уважиш молбата му.
— Но, по дяволите, жено, той не знае какво значи това. — Фокс поклати глава. — Ние сме насред разчистването на нови площи. Освен това премираният бик, който купих в Дурбан миналия месец, трябва да пристигне утре, тракторите имат нужда от ремонт. Не, не мога да тръгна.
— По-добре иди да загрееш колата. — Мирна Фокс остави плетивото си и го погледна. — Вече съм опаковала нещата ти и ти приготвих обяд, за да бъдеш в добро настроение, когато посрещнеш влака на министъра в Пемброук.
Фокс се изправи с целия си ръст до съпругата си и смръщи вежди. Смяташе, че след двайсет и пет години тя все още трябваше да се огъва пред него. От инат опита нова тактика.
— Ще бъде непростимо от моя страна да оставя теб и децата сами, като знам как тия проклети диви терористи се промъкват между храсталаците и колят благочестивите християни наляво и надясно.
— Не бъркаш ли бунта със свещената война?
— Нищо не бъркам! — възрази Фокс. — Та нали оня ден един фермер и жена му бяха нападнати от засада в Уморо.
— Но Уморо е на сто и трийсет километра оттук — отвърна съпругата му.
— Като нищо може да се случи и тук.
— Не, ти ще отидеш в Пемброук и ще се срещнеш с министъра на отбраната. — Изречените от нея думи режеха като нож. — Аз си имам достатъчно друга работа, за да седя на верандата цяла сутрин и да дърдоря празни приказки с теб, Патрик Фокс! А сега поемай по пътя си и гледай да стоиш далече от кръчмите в Пемброук.
Мирна Фокс не беше жена за пренебрегване. Макар и слаба и дребна, тя притежаваше жилавостта на двама яки мъже. Фокс рядко я виждаше облечена с други дрехи, освен с някоя от неговите огромни за нея ризи и сини джинси, напъхани в боти. Тя можеше да върши всичко, което можеше и той: да изражда теле, да строява армията им от местни работници, да поправя сто и една части от механичните съоръжения, да лекува болните и ранени жени и деца на работниците им, да готви като френски готвач. Колкото и да беше странно обаче, тя никога не се научи да шофира или да язди кон и изобщо не се стесняваше от този факт. Поддържаше жилестото си тяло във форма, като всеки ден извървяваше километри пеша.
— Не се притеснявай за нас — продължи тя. — Нали имаме петима въоръжени пазачи. А и Джени и Патрик младши са добри стрелци, могат да улучат главата на мамба от петдесет метра. Не забравяй също, че по оградата ни тече ток. Само да се опитат партизаните да я прескочат, и ще трябва да се сражават със „стария Луцифер“ — и тя посочи към дванайсеткалибровата пушка „Холанд & Холанд“, подпряна до рамката на вратата.
Преди Фокс да направи последен опит да измърмори някакъв отговор, синът и дъщеря му пристигнаха с английски „Бушмастър“ и паркираха пред стълбите за верандата.
— Заредена е догоре, капитане, и е готова за път — извика Патрик младши. Преди два месеца беше навършил двайсет години. В лицето и източеното тяло приличаше на майка си, но на височина стърчеше малко над баща си. Сестра му, с една година по-малка от него, имаше едри кости, голям бюст и лице, посипано с лунички.