— Не знаем със сигурност дали това ще се случи тук — каза Фокс. — И дори да можем да погледнем в кристално кълбо и да предвидим най-лошото, това пак няма да е извинение за предприемане на операцията „Дива роза“.
— Аз не търся морална преценка — възрази строго Де Ваал. — Казвате, че планът е невъзможен. Ще приема твърдението ви.
След като Фокс си тръгна, Де Ваал си наля още едно питие.
— Капитанът беше откровен, не мога да не го призная.
— Освен това е и прав — добави Зееглер. — „Дива роза“ е тероризъм в най-жесток вид.
— Възможно е — измърмори Де Ваал. — Но какъв избор има човек, когато печели битки, а губи войната?
— Не съм голям стратег — отвърна Зееглер, — но съм сигурен, че операция „Дива роза“ не е разрешение, господин министър. Приканвам ви да се откажете от нея.
Де Ваал обмисли думите на Зееглер, преди да отговори:
— Добре, полковник. Съберете всички данни, отнасящи се до операцията, и ги затворете в трезора на министерството заедно с другите резервни планове.
— Да, сър. — Облекчението на Зееглер беше очевидно.
Де Ваал се загледа в течността в чашата си. После вдигна поглед със замислено изражение.
— Жалко, много жалко. Операцията може би щеше да свърши работа.
Фокс беше пиян.
Ако някоя чудовищна ръка се протегнеше и изтръгнеше от пода дългия махагонов плот на бара в хотел „Пемброук“, той щеше да се просне ничком с превързаното си лице надолу. С размазан поглед видя, че е единственият посетител в заведението. Поръча си ново питие, отбелязвайки с известна садистична радост, че времето за затваряне отдавна е отминало и високият барман се притесняваше да го помоли да си върви.
— Добре ли сте, сър? — пробва предпазливо барманът.
— Не, по дяволите! — изръмжа Фокс. — Чувствам се адски отвратително.
— Моля да ме извините, но щом не ви е добре, защо продължавате да пиете?
— Не от уискито ми се повдига, а от операция „Дива роза“.
— Моля?
Фокс огледа крадешком залата, после се наведе над плота.
— Как ще реагирате, ако ви кажа, че преди не повече от три часа се срещнах с министъра на отбраната на гарата, в частния му вагон?
Устните на бармана се извиха в самодоволна усмивка.
— Министърът трябва да е някой страхотен магьосник, господин Фокс.
— Магьосник ли?
— Ами да, щом може да бъде на две места по едно и също време.
— Говорете по-ясно, човече.
Барманът се пресегна под един рафт, извади вестник и го подхвърли върху плота пред Фокс. Кимна към материала на първата страница и зачете на глас заглавието.
— „Министърът на отбраната Питер де Ваал постъпва за операция в болницата «Порт Елизабет»“.
— Невъзможно!
— Това е днешният вечерен вестник — поясни барманът. — Трябва да признаете още, че министърът има не само свръхсила да се възстановява, но и скоростен влак, защото „Порт Елизабет“ се намира на хиляда километра на юг оттук.
Фокс грабна вестника, отърси мъглата от погледа си, сложи си очилата и зачете. Беше истина. С тромави движения той метна няколко банкноти към бармана и с несигурни крачки се запъти към вратата, прекоси фоайето и излезе на улицата.
Когато стигна на гарата, тя беше безлюдна. Лунната светлина проблясваше върху релсите. Влакът на Де Ваал го нямаше.
15.
Те пристигнаха с изгрева на слънцето. Сомала преброи най-малко трийсет души, облечени със същите полеви униформи, каквато носеше и той. Наблюдаваше ги как изпълзяват от шубраците като сенки и изчезват сред захарните тръстики.
Той огледа акациевото дърво с бинокъла си. Скаутът го нямаше на прикрития си наблюдателен пост. Може би се е измъкнал, за да се присъедини към отряда си, предположи Сомала. Никой от ударните сили не му беше познат. Възможно ли е да са членове на друго бунтовническо движение? Ако е така, защо тогава носеха отличителните черни барети на АРА?
Сомала се изкушаваше до болка да напусне скривалището си в баобаба и да се приближи до нашествениците, но размисли и остана неподвижен на мястото си. Ще чака и наблюдава. Такива заповеди беше получил и той щеше да ги изпълнява.