— Мамо?
Мирна вдигна глава. Джени стоеше на стълбите, в отпуснатата й ръка висеше револверът, върху предницата на блузата й червенееше голямо петно.
— Мамо… ранена съм.
Преди Мирна да отговори, друг мъж влезе в стаята. Джени се опита да вдигне револвера. Но го направи бавно и закъсня. Новодошлият стреля пръв. Момичето се строполи на стълбите и се затъркаля надолу като захвърлена парцалена кукла.
Мирна седеше като вцепенена и стискаше пушката. Кръвта й, която не спираше да тече, изцеждаше силата и замъгляваше полезрението й. Тя гледаше с празен поглед изправения пред нея мъж. Като през мъгла го видя как доближи върха на оръжието си на сантиметър от челото й.
— Простете ми — каза той.
— Защо… — промълви тя, — защо извършихте това ужасно нещо?
В студените му тъмни очи отговор нямаше. За Мирна цъфналите храсти отвън на верандата изригнаха с ярки цветове и миг след това потънаха в непрогледен мрак.
Сомала тръгна между труповете, оглеждайки потресен лицата, замръзнали завинаги с израз на шок и ужас. Войниците бяха застреляли най-безжалостно почти всички работници и семействата им. Може би само шепа хора бяха успели да избягат в гората. Фуражът в хамбара и машините под навеса бяха подпалени, оранжевите пламъци вече бълваха и от горните прозорци на къщата на Фокс.
Колко странно, помисли си Сомала. Войниците бяха почистили бойното поле от куршумите и бяха прибрали мъртъвците си тихо и кротко като призраци. Всичко бе извършено бързо и прецизно. Никаква паника не се долови и когато долетя далечният звук на приближаващите се хеликоптери на южноафриканските сили за отбрана. Нашествениците като че ли се бяха стопили в околните гъсталаци — бяха изчезнали пак тъй крадешком, както бяха дошли.
Сомала се върна в баобаба да вземе принадлежностите си и пое с тежки стъпки към селището. Мислеше единствено за това, че трябва да събере хората от секцията си и да ги върне в лагера през границата с Мозамбик. Не се обърна да погледне назад към труповете, пръснати из фермата. Не видя стичащите се отвсякъде лешояди. Не чу и изстрела от пистолет, чийто куршум разкъса плътта на гърба му.
16.
Патрик Фокс не помнеше нищо от шофирането си по обратния път от Пемброук до Умконо. Ръцете му въртяха кормилото, краката му натискаха педалите с вдървени механични движения. Изцъклените му очи не трепваха, докато изкачваше стръмнините и взимаше по сляп инстинкт острите завои.
Сержант от пемброукското полицейско управление го беше открил в един малък магазин, където беше влязъл, за да купи поръчания от Джени крем за лице, и набързо му разказа за трагедията. Отначало Фокс не можеше да повярва. Едва след като се свърза по мобилното си радио в колата с началника на полицията в Умконо Шон Франсис, ирландец по произход, злокобната вест започна да прониква в съзнанието му.
— Побързай да се прибереш, Патрик — изпращя по високоговорителя напрегнатият глас на Франсис. Полицаят му спести подробностите, а и Фокс не настоя да ги узнае.
Слънцето все още грееше високо от небето, когато в полезрението на Фокс се появи фермата му. Почти нищо не бе останало от къщата, освен камината и част от верандата. Всичко друго представляваше купчина пепел. В дъното на двора тлееха гумите на тракторите и изпускаха гъст черен пушек. Полските работници лежаха там, където бяха паднали мъртви. Лешоядите вече се бяха нахвърлили върху труповете на добитъка му.
Шон Франсис и няколко войници от въоръжените сили се бяха скупчили около три тела, покрити с одеяла. Фокс спря изкаляната кола в двора и скочи от нея. Франсис веднага тръгна да го пресрещне, лицето му беше бяло като платно.
— Боже господи! — извика Фокс и се вгледа в очите на полицейския началник, търсейки да открие слаб лъч светлина. — Семейството ми! Какво е станало със семейството ми?
Франсис потърси думи, за да отговори, но не му се удаде и само посочи с глава покритите тела. Фокс го изблъска настрани и тръгна през двора, но яките ръце на полицая се обвиха около гърдите му и го възпряха.
— Недей, Патрик. Аз вече ги разпознах.
— По дяволите, Шон, там лежи семейството ми!
— Умолявам те, приятелю, спести си гледката.
— Пусни ме, трябва да ги видя.
— Недей! — Франсис не охлаби хватката си, макар да знаеше, че не може да мери сили с Фокс. — Мирна и Джени са почти овъглени от пожара. Мъртви са, Патрик. Твоите любими същества вече ги няма. Запомни ги, каквито бяха като живи, а не в този вид.