— Хайде, Патрик, нека те заведа у дома. Нищо не можеш да направиш, като седиш тук.
Франсис поведе несъпротивляващия се Фокс към бушмастъра и внимателно го настани на пътническата седалка.
Докато колата минаваше през портала, Фокс гледаше право пред себе си, нито веднъж не се обърна назад. Знаеше, че никога повече няма да види или да стъпи във фермата си.
17.
Макар да имаше чувството, че току-що е положил глава върху възглавницата, в действителност Хирам Лусана беше спал цели седем часа, преди да го събуди почукване на вратата. Ръчният му часовник върху нощната масичка показваше шест часа. Той изруга, разтърка очите си с цвят на кафе и седна в леглото.
— Влез!
На вратата пак се почука.
— Казах: влез! — сопна се той високо.
Капитан Джон Мукута отвори вратата и застана мирно.
— Извинете, че ви събудих, сър, но четиринайсета секция току-що се завърна от разузнаването си в Умконо.
— И какво спешно има? Мога да прочета доклада им и по-късно.
Очите на Мукута останаха приковани на едно място в стената.
— Патрулът, секционният лидер, е пострадал. Прострелян е и е настанен в болницата. Състоянието му е критично и той настоява да говори с вас и само с вас.
— За кого става дума?
— Името му е Маркус Сомала.
— Сомала? — сви вежди Лусана и се надигна в леглото. — Кажи му, че идвам.
Капитанът отдаде чест и тихо затвори вратата след себе си, правейки се, че не е забелязал другото тяло под сатенените чаршафи.
Лусана се пресегна и дръпна завивките. Фелиша Колинс спеше като агънце. Ниско подстриганата й ситно къдрава коса блестеше на слабата утринна светлина, плътните й устни бяха леко отворени. Кожата й имаше цвят на какао, заострените й гърди с тъмни, едри зърна се повдигаха при всяко вдишване.
Той се усмихна и остави завивката отметната. Все още сънен се вмъкна в банята и наплиска лицето си със студена вода. От огледалото го погледнаха очи, нашарени с червени нишки. Лицето около тях беше набръчкано и изпито от една нощ, отдадена на алкохол и секс. Той го потупа лекичко с хавлиена кърпа, върна се в спалнята и се облече.
Лусана беше нисък и жилав и имаше малко по-светла кожа от другите мъже в армията от африканци, която командваше. „Американски тен“, подхвърляха те зад гърба му. Но никое от подмятанията за цвета на кожата му или за безцеремонното му държане не беше изричано с неуважение. Подчинените му благоговееха пред него. Той излъчваше онази увереност, присъща на повечето млади борци лека категория в началото на кариерата си, увереност, граничеща с арогантност според някои. Той хвърли още един поглед върху Фелиша, въздъхна и тръгна за болницата.
Китайският лекар изрази песимизъм.
— Куршумът е влязъл отзад, разкъсал е половината от единия му бял дроб, натрошил е едно ребро и е излязъл от лявата страна на гръдния кош. Цяло чудо е, че е все още жив.
— В състояние ли е да говори?
— Да, но всяка дума изсмуква силите му.
— Още колко…
— … му остават да живее ли?
Лусана кимна.
— Маркус Сомала е невероятно здрав физически — отвърна докторът. — Но се съмнявам, че ще издържи до края на деня.
— Може ли да му дадете нещо стимулиращо за сетивата му, дори то да трае няколко минути?
Докторът се замисли.
— Предполагам, че ускоряването на неизбежното няма да е от значение. — Той се обърна и тихо даде нареждане на сестрата, която веднага след това излезе от стаята.
Лусана сведе поглед към Сомала. Лицето на секционния водач беше изпито, гърдите му се надигаха едва забележимо с конвулсивни вдишвания. Пластмасови тръбички се спускаха от стойка над леглото му и влизаха в носа и под кожата на ръцете му. Широка превръзка покриваше гърдите му.
Сестрата се върна и внимателно подаде на лекаря спринцовка. Той заби иглата под кожата и бавно впръска течността. След малко клепките на Сомала трепнаха, той полуотвори очи и изстена.
Лусана безмълвно направи знак на лекаря и сестрата да излязат от стаята.
След като вратата се затвори след тях, той се наведе над леглото.
— Сомала, аз съм Хирам Лусана. Разбираш ли ме?
Шепнещият глас на Сомала прозвуча дрезгаво, но с нотка на вълнение.