Точно когато Фолсъм описваше процедурата по взимането на буксир кораба, който щеше да бъде изваден на повърхността след цели 125 години, един от екипажа на „Висалия“ надникна през люка и каза на Пит:
— Търсят ви по телефона от сушата, сър.
Пит кимна, обърна се и вдигна слушалката на телефона на полицата зад него.
— Пит слуша.
— По-лесно е да бъде открит снежният човек в Хималаите, отколкото теб — каза глас през атмосферните смущения.
— Кой се обажда?
— Браво бе! — възкликна саркастично гласът. — Аз се бъхтя над бюрото си до три сутринта, за да изпълня молбата ти, а ти дори не можеш да ме познаеш.
— О, Пол, извинявай — разсмя се Пит, — но гласът ти звучи поне две октави по-високо по радиотелефона.
Пол Бъкнър, стар приятел на Пит и агент във федералното бюро за разследване, продължи с по-нисък глас:
— Така добре ли е?
— Много по-добре. Имаш ли отговори за мен?
— На всичките ти въпроси, дори нещо повече.
— Слушам те.
— Ами първо, рангът на мъжа, който според теб е издал заповедите за полета на „Виксън-03“, не е точен.
— Но единствено „генерал“ съвпадаше напълно.
— Не само тази дума е от седем букви. Единствената четлива буква е петата — „р“. Съвсем естествено е да се предположи, че щом „Виксън-03“ е бил самолет на Военновъздушните сили, пилотиран от техен екипаж, заповедите за полета са били издадени от офицер от ВВС.
— Кажи ми нещо, което не знам.
— Добре, умнико, признавам, че и аз се подведох, особено в частта, където търсенето в архивите на личния състав на ВВС не откри никакво име, което да съвпада с буквите на името на нашия тайнствен офицер. След това изведнъж ми хрумна, че „адмирал“ също е седембуквена дума и петата й буква също е „р“.
Пит изведнъж изпита чувството, че някой го срита силно в слабините. „Адмирал“ — отекна думата в съзнанието му. Никой не би помислил, че самолет на Военновъздушните сили може да е пренасял военноморски товар. После една трезва мисъл го свали на земята.
— А името му? — попита той някак със страх да чуе отговора. — Успя ли да откриеш името му?
— Не представляваше никаква трудност за ум като моя. Малкото име излезе веднага. Шест букви, от които три известни. Първите две липсващи, след това „лт“, пак една липсваща и накрая „р“. Получи се „Уолтър“. След това дойде ред на ключовата дума — фамилното име. Три букви, започващи с „б“ и завършващи със „с“. И тъй като вече имах ранга на човека и първото му име, поразрових се в компютрите на Бюрото и военния флот и бързо получих отговора: адмирал Уолтър Хорейшо Бас.
Пит каза:
— Ако Бас е бил адмирал през 1954 година, сега той трябва да е над осемдесет или покойник, което е по-вероятното.
— Песимизмът няма да те отведе доникъде — вметна Бъкнър. — Бас е бил преуспяващ младеж. Четох досието му. Направо изумително. Получил първата си звезда още на трийсет и осем години. Изглежда, че известно време е бил подготвян за началник-щаб на ВМС, но после, вероятно за неразбирателство с някой висшестоящ, изведнъж бива назначен за командващ второстепенна флотска база край Индийския океан, което за амбициозен военноморски офицер е равносилно да бъде изпратен в изгнание в пустинята Гоби. По-късно, през октомври 1959-та се пенсионира. Идния декември ще навърши седемдесет и седем години.
— Искаш да кажеш, че Бас е все още жив?
— Да, и до днес фигурира в списъка на пенсионерите от ВМС.
— Някакъв негов адрес?
— Бас е собственик на извънградска странноприемница на юг от Лексингтън, Вирджиния, на име „Анкоридж хаус“. Тя е от ония, дето не разрешават влизането на домашни любимци и деца. Има петнайсет стаи със старомодни водопроводни кранове и легла с балдахин.
— Пол, много съм ти задължен.
— Сега ще ме посветиш ли в тайната си?
— Още е много рано.
— Сигурен ли си, че не става дума за някаква измама, за която Бюрото трябва да знае?
— Случаят не е под вашата юрисдикция.
— Разбирам.
— Благодаря ти още веднъж.
— За нищо, приятел.
Пит затвори телефона, пое си бавно дъх и се усмихна. Още едно було върху загадката бе вдигнато. Той реши да не се обажда на Ейб Стайгър още сега.