— Ще можеш ли да ме покриеш за двата почивни дни? — попита Пит и погледна към Фолсъм.
Фолсъм също се усмихна.
— Е, малко ще ми е трудничко да убедя всички, че не е наложително шефът да присъства по време на операцията, но мисля, че все някак ще изкараме четирийсет и осем часа без твоето приповдигнато настроение. Какво се мъти в главата ти?
— Трийсет и четири годишна загадка — отвърна Пит. — Ще изровя отговорите, докато си почивам тихо и кротко в една старомодна странноприемница.
Фолсъм се вторачи в него, но като не видя нищо в зелените му очи, се обърна отново към черната дъска.
31.
По време на сутрешния полет за Ричмънд Пит по нищо не се различаваше от останалите пътници, които дремеха. Очите му бяха затворени, но съзнанието му работеше върху загадката с падналия в езерото самолет. Не е характерно за Военновъздушните сили да потулват такава злополука, размишляваше той. При нормални обстоятелства те щяха да предприемат пълно разследване, за да се разбере защо екипажът се е отклонил толкова много от курса си. Логичните отговори му се изплъзваха. Той отвори очи, когато реактивният самолет на „Истърн еърлайнс“ се приземи и започна да рулира към терминала.
Пит взе кола под наем и подкара към вътрешността на Вирджиния. От прекрасната природа лъхаше смесен аромат на борове и есенен дъжд. Точно по пладне той отби от междущатското шосе 81 и навлезе в околностите на Лексингтън. Без да спира, за да се възхити на старинната архитектура на града, той пое по тесен път на юг. Скоро стигна до оригинална табела, която никак не се връзваше с местността наоколо. С формата на морска котва тя приветстваше гостите с „Добре дошли“ и сочеше към чакълест път, водещ към странноприемницата.
На рецепцията нямаше никой и в първия момент Пит се въздържа да наруши тишината в спретнатото и съвестно почистено от прахта фоайе. Изчака малко и тъкмо когато се накани да удари настолния звънец, влезе една жена, висока почти колкото него. Беше с ботуши за езда и носеше стол с висока облегалка. Изглеждаше малко над трийсет години и беше облечена с джинси и спортна риза, а пепеляворусата й коса беше привързана с червена лента. Кожата й нямаше следи от слънчев загар, но пък беше гладка като на манекенка. Нещо в невъзмутимия й вид, когато изведнъж видя непознат човек, подсказваше, че е жена от висока класа, възпитана да проявява сдържаност при всякакви обстоятелства, дори при пожар или земетресение.
— Извинете — каза тя и остави стола до един красив висок свещник, — не чух колата ви.
— Много интересен стол — отбеляза Пит. — Английски е, нали?
Тя го изгледа с одобрение.
— Да, изработен е в Кентърбъри.
— Много ценни вещи имате тук.
— Адмирал Бас, собственикът, има заслугата за всичко, което виждате. — Тя влезе в рецепцията. — Той е голям колекционер на антични предмети.
— Не знаех.
— Искате ли стая?
— Да, само за тази вечер.
— Жалко, че няма да останете за по-дълго. Местният театър ще има представление вдругиден.
— Ами аз все не мога да подбера подходящия момент — усмихна се Пит.
Нейната усмивка в отговор беше тънка и служебна. Тя завъртя книгата за регистриране и я плъзна към него; Пит написа името си и се подписа.
— Стая номер четиринайсет. Нагоре по стълбите, третата врата вляво, господин Пит. — Беше прочела името му наопаки, докато той се подписваше. — Аз се казвам Хайди Милиган. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете звънеца до вратата ви. Рано или късно ще получа съобщението. Надявам се, нямате нищо против сам да занесете багажа си.
— Ще се оправя. Адмиралът дали е тук? Бих искал да поговоря с него за… за неговите антики.
Тя посочи към двойната стъклена врата в дъното на фоайето.
— Ще го намерите край изкуственото езеро, почиства го от мъртвите водни лилии.
Пит кимна и тръгна натам. Вратата се отваряше към пътека, която се виеше надолу по полегат склон. Адмирал Бас много разумно бе решил да не облагородява площите около „Анкоридж хаус“. Беше оставил боровете и късно цъфтящите диви цветя да растат на воля. Пит забрави за момент целта на посещението си и се наслади на тишината и красивата гледка от двете страни на пътеката към езерото.
Завари там възрастен мъж с ботуши, стигащи до средата на бедрата му, който беше нагазил във водата на два метра от брега и агресивно набучваше с вила изгнилите листа на водните лилии. Адмиралът беше едър мъж и изхвърляше на брега заплетените корени и листа с лекотата на младеж. Не носеше шапка и потта се стичаше от голата му глава и капеше от носа и брадичката му.