— Адмирал Уолтър Бас? — попита Пит.
Вилата спря за миг във въздуха.
— Да, аз съм.
— Господине, името ми е Дърк Пит и бих искал да поговоря с вас.
— Разбира се, казвайте — подкани го Бас. — Моля да ме извините, но ще продължа с тия проклети плевели. Искам да изчистя колкото се може повече до вечерта. Ако не го правя два пъти в седмицата, преди да е дошла зимата, те ще покрият цялото езеро до пролетта.
Пит отстъпи назад, когато едно летящо мокро кълбо пльосна в краката му. Почувства се неловко — адмиралът стоеше с гръб към него и той не знаеше как да започне. Накрая си пое дълбоко въздух и се реши.
— Искам да ви задам няколко въпроса, свързани с един самолет с условно обозначение „Виксън-03“.
Бас продължи работата си, без да спира, но побеляването на кокалчетата на пръстите около дръжката на вилата не остана незабелязано за Пит.
— „Виксън-03“? — сви рамене адмиралът. — Нищо не ми говори. А трябва ли?
— Бил е самолет на Службата за военновъздушен транспорт, изчезнал през 1954 година.
— Това е много отдавна. — Бас се загледа с празен поглед във водата. — Не, не си спомням за такъв самолет — каза той накрая. — И нищо чудно. През трийсетте си години служба във ВМС бях надводен офицер. Специалността ми беше тежкото артилерийско въоръжение.
— А спомняте ли си да сте се запознавали с един майор от ВВС на име Вайлъндър?
— Вайлъндър? — Бас поклати глава. — Не, не си спомням. — После погледна Пит някак несигурно. — Как казахте, че е името ви? И защо ми задавате тези въпроси?
— Името ми е Дърк Пит. Работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Открих стари документи, в които се посочва, че вие сте офицерът, издал заповедите за полета на „Виксън-03“.
— Трябва да има някаква грешка.
— Може би. Вероятно загадката ще се разкрие, когато останките на самолета бъдат извадени и внимателно изследвани.
— Но не казахте ли, че самолетът бил изчезнал?
— Да, но аз го открих — отвърна Пит и загледа Бас в очакване на някаква реакция от негова страна. Такава не последва и той реши да го остави да събере мислите си. Затова каза само: — Извинете, че ви обезпокоих, адмирале. Може би съм объркал някои сведения.
Пит се обърна и тръгна обратно по пътеката за странноприемницата.
— Господин Пит?
Пит се обърна.
— Да?
— В странноприемницата ли сте отседнали?
— Да, до утре сутринта. След това трябва да поемам по пътя си.
Адмиралът кимна. Когато Пит стигна до боровете, ограждащи „Анкоридж хаус“, се обърна да хвърли още един поглед към езерото. Адмирал Бас спокойно продължаваше да набучва кръглите лилии и да ги струпва на брега, сякаш двамата си бяха побъбрили малко за реколтата и времето.
32.
Пит вечеря бавно и спокойно заедно с останалите гости на странноприемницата. Трапезарията беше обзаведена в стила на селска кръчма от осемнайсети век. Стари кремъклийки висяха по стените, калаени съдове и износени селскостопански сечива изпълваха полиците.
Храната толкова се доближаваше до домашния вкус, че Пит си поръча две порции пържено пиле, гарнирано с моркови, печена царевица и картофи и едва му остана място за дебелия резен ябълков пай.
Хайди се движеше между масите, поднасяше кафе и се спираше да размени по няколко думи с гостите. Те бяха предимно хора от третата възраст. Вероятно по-младите двойки, помисли си Пит, намираха спокойствието на извънградската странноприемница за скучно. Той си изпи кафето по ирландски и излезе на верандата. На изток грееше месечина и на светлината й боровете изглеждаха като сребърни. Той се настани на един люлеещ се стол, вдигна крака върху парапета и зачака адмирал Бас да направи следващия си ход.
Луната се бе изместила с двайсет градуса по-високо, когато на верандата излезе Хайди и тръгна към Пит. Спря се на няколко крачки от него и каза:
— Няма по-ярка луна от луната над Вирджиния.
— Напълно съм съгласен с вас.
— Хареса ли ви вечерята?
— За жалост очите ми се оказаха по-големи от стомаха ми. Направо преядох. Предайте моите поздравления на готвача. Неговите домашно приготвени ястия са същинска поезия за небцето.