Едва когато автомобилът навлезе в покрайнините на Джорджтаун, Лусана се отпусна и свали белия комбинезон. В минали години той щеше да влезе в Щатите като всеки друг пътник, идващ отвъд океана. Но това беше времето, преди Южноафриканските въоръжени сили да го вземат на сериозно. Страховете на Лусана от убийство не бяха безпочвени. С чувство на облекчение видя как шофьорът спира пред къща, чиито прозорци на долния етаж светеха. Най-сетне някой си беше у дома.
Шофьорът занесе куфара му до входната врата и тихомълком си тръгна. През отворените прозорци долиташе говор от телевизор. Лусана натисна звънеца.
Външната лампа светна и познат глас попита отвътре:
— Кой е?
Той се измести под светлината, за да се вижда лицето му, и отвърна:
— Аз съм, Фелиша.
— Хирам? — в гласа прозвуча изненада.
— Да.
Вратата бавно се отвори, Фелиша беше облечена в прозрачна и сексапилна блуза и дълга пола от меко жарсе, красиво преплетена лента украсяваше главата й. Тя стоеше неподвижно и изчакваше да срещне погледа му. Искаше й се да каже нещо смислено, но умът й като че ли се изпразни. Промълви само:
— Влез.
Той прекрачи прага и остави куфара си на пода с думите:
— Помислих, че може да си тук.
Изненадата в тъмните й очи бързо се замени с хладнокръвие.
— Идваш тъкмо навреме. Току-що се върнах от Холивуд. Записах нов албум и бях на прослушване за роля в телевизионен сериал.
— Радвам се да чуя, че при теб всичко е наред.
Тя го погледна право в лицето.
— Не биваше да ме отпращаш с Фредерик.
— Ако това ще те утеши донякъде, знай, че често съжалявам за прибързаното си решение.
— Мога да се върна с теб в Африка.
Той поклати глава.
— Някой ден, може би, но не сега. Ти си по-нужна за каузата ни тук.
Двамата се обърнаха едновременно, когато чуха стъпките на Фредерик Дагът да се приближават откъм дневната. Беше облечен с халат от лек плат с индийски мотиви.
— Боже мой, генерал Лусана! Значи наистина съм познал гласа ви. — Той погледна към куфара и леко се намръщи. — Никой не ни предупреди за пристигането ви. Да не би да се е случило нещо?
Лусана се усмихна кисело.
— Светът не е безопасен за революционери. Реших, че ще е по-целесъобразно да се върна в Страната на свободата възможно най-конспиративно.
— Но как… авиолиниите… граничните власти… все някой трябва да е съобщил за пристигането ви.
Лусана поклати глава.
— Пътувах в пилотската кабина. Беше уредено да сляза от самолета и да заобиколя терминала „Дълес“.
— Нашите закони не допускат незаконното влизане в страната.
— Какво толкова, аз съм американски гражданин все пак!
Изражението на Дагът се смекчи. Той постави ръка върху рамото на Лусана.
— Ако се вдигне шум, моите хора ще имат грижата да оправят нещата. Но вие сте тук и сега само това е от значение.
— Но защо си прибягнал до този начин? — попита Фелиша.
— Имам основателна причина. — Гласът на Лусана прозвуча подчертано студен. — Моите разузнавачи са разкрили една доста смущаваща информация, която може да постави в крайно неудобно положение южноафриканското правителство на малцинството.
— Това е сериозно твърдение — каза Дагът.
— Не, това е сериозна заплаха — отвърна троснато Лусана.
В очите на Дагът се появи смесица от смут и любопитство. Той кимна към гостната.
— Да идем да седнем, генерале. Имаме много неща да си кажем.
— Всеки път, когато те видя, все едно, че виждам твоя стара снимка — изобщо не се променяш.
Фелиша също погледна Лорън с възхищение.
— Ласкателство от жена си е истинско ласкателство — отбеляза тя, разклащайки лениво леда в питието си. — Удивително е, като си помислиш как времето лети. Откога не сме се виждали… три години, четири?