— Моля да ме извините, господин конгресмен, но трябва да се връщам в Управлението.
— Разбирам — отвърна Дагът, като стана от стола си и хвана Дагът под мишница. — Ще ви изпратя до асансьора.
Джарвис кимна на Лусана за довиждане, насилвайки се дипломатично да придаде дружелюбен израз на лицето си.
Треперейки от ярост, стиснал ръце в юмруци, Лусана не каза нищо.
Още щом излязоха във фоайето на асансьорите, Дагът каза на Джарвис:
— Извинявам се за безобразното държане на генерала. Но трябва да разберете огромното напрежение, на което е подложен през последните няколко месеца. А и дългият му полет от Мозамбик снощи…
— Да, известно е, че дългите полети със самолет изнервят хората. — Джарвис повдигна едната си вежда. — А не се ли дължи също и на угризения на съвестта заради влизането му в страната през задната врата?
Дагът навлажни сухите си устни.
— Нима сте узнали за това?
Джарвис се усмихна приятелски.
— Рутинна практика. Не се притеснявайте, господин конгресмен, нали това ни е работата — да не изпускаме от очи хора като генерала. Но Управлението за национална сигурност не се занимава със съдебно преследване на граждански нарушения. Нищо няма да навреди на емиграционните власти, ако не разберат за случая. Но ще ви дам един съвет: на ваше място не бих оставил генерала да се мотае из Вашингтон прекалено дълго. Проявата на благосклонност към радикален революционер може да се окаже неблагоприятна за човек с вашето положение.
— Генерал Лусана не е радикал.
Джарвис сви рамене; думите на Дагът не му направиха впечатление.
— Това предстои да се разбере.
Бутонът „надолу“ над асансьора светна. Джарвис понечи да загърби Дагът.
— И още нещо — каза конгресменът. — Една молба.
Звънецът на асансьора звънна и вратите се отвориха. Кабината беше празна.
— Стига да мога да я изпълня. — Джарвис отмести поглед от Дагът към единственото му средство за спасение.
— Проучете операция „Дива роза“. Не искам максимални усилия от вашите хора — каза Дагът и побърза да добави: — Достатъчни са едно-две проучвания, за да се потвърди или отхвърли нейната валидност.
Вратите започнаха да се затварят. Джарвис провря крак между тях, за да ги задържи отворени.
— Ще направя необходимото — отвърна той. — Но ви предупреждавам, господин Дагът, че може и да не харесате онова, което ще открием.
Вратите се затвориха и той изчезна от поглед.
Наближаваше десет часа, когато Дагът се събуди. Беше сам в кабинета си. Персоналът му отдавна си беше отишъл. Той погледна часовника си и установи, че е спал близо час. Разтърка очи и както се протягаше, чу външната врата на кабинета да се отваря и затваря. Не отиде да провери — предположи, че са чистачките. Едва след като не долови познатите шумове от кофи и прахосмукачки, разбра, че е влязъл някой друг.
Фелиша Колинс се облегна лениво на рамката на вратата и загледа мечтателно Дагът, без да продумва.
Една мисъл мина през ума му и го накара да скочи на крака и да разпери ръце в знак на извинение.
— Съжалявам, но просто не усетих кога мина времето. Съвсем забравих за срещата ни за вечеря.
— Извинен си — рече тя.
Той се пресегна да вземе палтото си.
— Сигурно умираш от глад.
— След четвъртото мартини всички признаци на глад изчезват. — Погледът й пробяга из кабинета. — Мислех, че ти и Хирам сте се унесли в разговори.
— Следобед го пратих да иде в Държавния департамент. Там ще получи обичайния хладен прием, отреден за четвъртокласни сановници.
— Не е ли опасно за него да се появява сред толкова хора?
— Погрижих се да му осигуря денонощна охрана.
— Значи вече не е наш гост.
— Не, настанен е в апартамент в „Мейфлауър“ с разрешение на правителството.
Фелиша разкърши пищното си тяло и пристъпи навътре в кабинета.
— Между другото днес обядвах с Лорън Смит. Изля си любовния живот пред мен.
— Хвана ли се на въдицата?
— Ако имаш предвид ключа за твоето малко тайно местенце в Арлингтън, отговорът е „да“.
Той я притегли в прегръдките си и я погледна с нежен, но самодоволен поглед.
— Не бива да съжаляваш, Фелиша. От тази работа ще излезе само добро.