— Опитай да убедиш в това Лорън Смит — каза Фелиша и се отдръпна.
Дагът я пусна.
— Тя спомена ли някакви имена?
— Разбрах, че дава аванси за брак на Фил Сойър, а се чука с някакъв друг от НЮМА.
— Каза ли ти кой е той?
— Да, името му е Дърк Пит.
Дагът опули очи.
— Дърк Пит ли каза?
Фелиша кимна.
Мислите на Дагът запрепускаха, за да направят връзка и я направиха.
— Кучият му син! Страхотно!
— За какво говориш?
— Почитаемият сенатор от Калифорния Джордж Пит. Не схващаш ли? Конгресменката Смит живее незаконно със сина на сенатора!
Кожата на Фелиша настръхна от полазилите я студени тръпки.
— За бога, Фредерик, откажи се от глупавия си план, преди нещата да са излезли извън контрол.
— Нямам такива намерения — усмихна се ехидно Дагът. — Правя го за доброто на нашата страна.
— Искаш да кажеш за доброто на Фредерик Дагът.
Той я хвана за ръка и я поведе навън от кабинета.
— Когато имаш време да поразмислиш, ще дойдеш до заключението, че съм прав. — Той изгаси лампите. — Хайде да идем да похапнем, а след това ще приготвим любовното гнезденце на Лорън Смит за първата и последна нейна среща там.
38.
Адмирал Сандекър беше нисък човек с яркорижа коса и сприхав характер. Когато го принудиха да излезе в пенсия от Военноморските сили, той използва значителното си влияние в Конгреса и с мълчаливото одобрение на повечето негови членове оглави новосъздадената тогава Национална агенция за морски и подводни изследвания. Това беше начинание, предопределено да има успех още от самото начало. След седем кратки години Сандекър, който бе поел агенцията с малоброен състав от осемдесет души, я превърна в мощна организация от пет хиляди души научен и технически персонал с годишен бюджет, надхвърлящ четиристотин милиона долара.
Враговете му го обвиниха, че парадира с осъществяването на океански проекти, които трупат повече обществени овации, отколкото истински научни открития. Поддръжниците му пък приветстваха смелата му авантюра да направи океанографията толкова популярна, колкото е космическата наука. Каквито и да бяха качествата и отговорностите му обаче, адмирал Сандекър се беше вкопал толкова здраво в НЮМА, колкото и Дж. Едгар Хувър във ФБР.
Той допи последната глътка от бутилката „Севън ъп“, всмукна от огромната си пура и огледа сериозните лица на адмирал Бас, полковник Ейб Стайгър, Ал Джордино и Дърк Пит.
— Онази част, която ми е трудно да преглътна — продължи той, — е пълната липса на интерес от страна на Пентагона. Изглежда логично — поне за мен, — че докладът на полковник Стайгър относно откриването на „Виксън-03“, придружен със снимки, ги е шокирал неимоверно много. А ето че сега полковникът ни казва, че началниците му се държали така, сякаш са оставили настрана цялата тази работа и са я забравили.
— Зад тяхното безразличие се крие някаква солидна причина — вметна равнодушно Бас. — Генералите О’Кийф и Бъргдорф не правят връзка между „Виксън-03“ и проекта „БС“, защото такава не е спомената никъде.
— Как е възможно?
— Онова, което се научи след смъртта на доктор Ветърли и научния му екип, мотивира всеки, който знаеше за ужасяващите поражения на „БС“, да зарови дълбоко и най-малката улика и да изтрие от паметта си неговото съществуване така, че то никога вече да не излезе на бял свят.
— Искате да кажете, че сте потулили един отбранителен проект под носа на Комитета на началник-щабовете?! — каза изумен Сандекър.
— По прякото нареждане на президента Айзенхауер трябваше да отбележа в докладите си до Комитета на началник-щабовете, че експериментът се е провалил и че формулировката на „БС“ е изчезнала заедно с доктор Ветърли.
— И те повярваха?
— Нямаше причина да не повярват — отвърна Бас. — Освен президента, министъра на отбраната Уилсън, мен и неколцина учени никой не знаеше какво всъщност е открил Ветърли. Колкото до Комитета, проектът беше просто поредният нискобюджетен експеримент в опасното царство на химико-биологичното военно дело. Те нямаха никакви угризения, нито пък задаваха неудобни въпроси, преди да го зачеркнат като провал.
— Каква е била целта да се пренебрегне структурата на Въоръжените сили?
— Айзенхауер беше стар войник, който ненавиждаше оръжията за масово унищожение. — Бас като че ли се смали на стола, докато събираше мислите си. — Аз съм последният жив член на екипа „Бърза смърт“ — продължи той бавно. — За нещастие тайната няма да умре заедно с мен, както се надявах някога, защото господин Пит случайно е открил един отдавна изгубен източник на гибелни поражения. Тогава не разкрих фактите — както и сега няма да ги разкрия — на хората, които ръководят Пентагона, от страх, че те могат да решат да открият товара на „Виксън-03“ и да го съхранят в името на националната отбрана за деня, в който може да бъде използван срещу бъдещ враг.