— Те нищо ли не заподозряха?
— Откъде можеха да знаят, че това са огледални стъкла? Двамата бяха толкова завладени един от друг, че само земетресение би ги извадило от унеса им. А аз за всеки случай използвах специален безшумен фотоапарат.
— Кога мога да видя резултата?
— Ако е много спешно, до осем сутринта. Но ми се ще и аз да му ударя един сън. Така че, ако изчакате до привечер, обещавам да ви предоставя лъскави снимки, петнайсет на двайсет, като за изложба.
— Добре, не бързайте и си довършете работата спокойно — каза Дагът. — Искам добре да се виждат всички подробности.
— Можете да разчитате на това — увери го Джексън. — Между другото, коя е дамата? Същинска тигрица е.
— Това не ви засяга, Джексън. Обадете ми се, когато сте готов. И запомнете: интересуват ме само художествените пози.
— Разбрано. Лека нощ, господин конгресмен!
39.
Дейл Джарвис се приготвяше да разчисти бюрото си и да се качи в колата си, която за трийсет минути щеше да го закара у дома при жена му на традиционната петъчна вечеря от свинско печено. В този момент на вратата се почука и в кабинета му влезе Джон Госард, който оглавяваше африканската секция в Управлението. Госард беше постъпил в Управлението за национална сигурност от армията след войната във Виетнам, където служеше като специалист по тиловото управление на партизанските бойни действия. Беше кротък човек с цинично чувство за хумор. По време на войната шрапнел бе улучил десния му крак и сега той накуцваше. Славеше се като голям пияч, но и като човек, който винаги изпълнява изискванията на секцията му за прецизни и подробни данни. Разузнавателните му източници бяха предмет на завист на цялото Управление.
Джарвис разпери ръце в знак на извинение.
— Джон, убий ме, но просто забравих. Наистина имах намерение да приема поканата ти за риболовна разходка.
— А този път ще можеш ли? — попита Госард. — Ще дойдат също Макдърмот и Сампсън от „Съветски анализи“.
— Никога няма да пропусна възможността да покажа на кремълските момчета как да ловят големи риби.
— Добре. Лодката е запазена. Потегляме в неделя точно в пет от кей девет на пристанището за яхти на нос Плъм. — Госард постави коженото си куфарче върху бюрото на Джарвис и го отвори. — Най-случайно възникнаха два мотива да се отбия в твоята светая светих на път за вкъщи. Ето вторият. — Той сложи пред Джарвис една папка. — Давам ти я да я прегледаш през почивните дни, при условие че ми обещаеш да не я прибереш при твоите стари шпионски книги.
Джарвис се усмихна.
— Няма такава вероятност. До какво си се добрал?
— До данните, които ми поиска относно невероятния южноафрикански план, наречен „Дива роза“.
Джарвис повдигна вежди.
— Бързо си действал. Едва днес следобед ти поръчах това.
— Африканската секция не си позволява да оставя нещо да мухлясва — отвърна надуто Госард.
— Има ли нещо, което да узная, преди да започна да го чета?
— Нищо със земетръсни последствия. Цялата работа, както ти подозираше, е въздушна кула.
— В такъв случай Хирам Лусана казва истината.
— Дотолкова, доколкото планът съществува — отвърна Госард. — Особено ще ти хареса сюжетът. Замисълът е страхотно интригуващ.
— Изостри любопитството ми. Кажи ми само как южноафриканците, представящи се за чернокожи от АРА, смятат да извършат нападението?
— Извинявай — усмихна се лукаво Госард, — но това ще разкрие същността на разказа.
Джарвис го погледна със сериозно лице.
— Имаш ли пълна вяра на източника си?
— Да, имам. Странна птица е той. Държи на кодовото си име Ема. Още не можем да установим самоличността му. Но винаги разполага с напълно достоверна информация. Продава я на всекиго и всеки иска да я купи.
— Предполагам, че доста си се изръсил за операция „Дива роза“ — отбеляза Джарвис.
— Не чак толкова. Тя пристигна в пакет заедно с още петдесет други документи. За всичко платихме само десет хиляди долара.
Когато и последната снимка падна от сушилнята в кошничката, Сам Джексън ги взе, изправи ги една зад друга и потупа ръбовете им, за да ги изравни. Той беше висок ръбест чернокож с коса на плитчици, младежко лице и дълги, тънки ръце. Подаде снимките на Дагът с думите: