С парещо от болка замъглено зрение Пит успя да грабне керосиновата лампа, запрати я към Максин и я улучи в гърдите. Тя изпищя, когато острите ръбове на счупеното стъкло се забиха през дрехата в плътта й. Тогава Пит се хвърли върху нея с цялата си тежест и я блъсна така, както не бе блъскал никого друг досега. За жена в напреднала възраст, Максин беше много яка, но не можеше да се противопостави на яростната атака на Пит. Тя политна назад с такава сила, че направо излетя през входната врата на къщата и се загуби от поглед.
— Негодник такъв! — извика Лий, като се втурна към камината, изрови колта от пепелта и се обърна с лице към Пит.
В този момент стъклото на един от прозорците се счупи и през него в кухнята скочи Стайгър, прекатурвайки масата под краката си. Лий се обърна, предоставяйки на Пит секундата, която му трябваше, за да грабне водопроводната тръба от пода. Замаяният Стайгър никога нямаше да забрави противния звук, който се наби в ушите му, когато тръбата раздроби слепоочието на Лий.
Джордино седеше на земята и гледаше като вцепенен ранения си крак. После отмести поглед към Максин, без да разбира какво точно е станало. Челюстта му увисна и той загледа безпомощен как Максин презареди винтовката, прицели се в гърдите му и сложи пръст на спусъка.
Изстрелът беше оглушителен; грубо излятият куршум отнесе част от гръдната кост и след малко върху изпънатите крака на Джордино закапа гной и костен мозък. Максин се задържа секунда-две права, после пълното й тяло се преви надве и се строполи във вид на купчина върху тревата, която много скоро се напои от бликащата от гърдите й кръв.
Пит се облегна на парапета на верандата, стискайки в ръка колта, после свали оръжието и тръгна сковано към Джордино. Стайгър излезе от къщата пребледнял и се строполи в една цветна леха.
Погледът на Джордино беше прикован в Максин, когато Пит приклекна до него.
— Ти ли… ти ли простреля сладката стара дама в гърдите? — попита го Джордино.
— Да — отвърна Пит.
— Слава богу! — смънка Джордино. — За малко аз щях да бъда на нейно място.
44.
— Глупак такъв! — изкрещя Томас Мачита. — Кръгъл глупак!
Полковник Рандолф Джумана седеше зад бюрото си и гледаше разгневения Мачита с овладяно снизхождение.
— Имах напълно основателни причини да издам тези заповеди.
— Кой ви упълномощи да нападате селото и да изколите чернокожите ни събратя?
— Пропускате основните факти, майоре. — Джумана свали очилата си за четене и потърка носа си. — Докато генерал Лусана отсъства, аз поемам командването на АРА. И просто изпълнявам неговите директиви.
— Като пренасочвате атаките от военни обекти към мирни селища ли? — сопна му се Мачита. — Като тероризирате нашите братя и сестри, чието единствено престъпление е, че работят като нископлатени държавни чиновници за Южна Африка ли?
— Стратегията, майоре, е да забием клин между бели и черни. Всеки от нашите хора, който се оставя да бъде нает от правителството, трябва да бъде заклеймен като предател.
— Чернокожите служители в Министерството на отбраната, да, но не можете да спечелите подкрепа, като убивате безразборно учители, пощенски раздавачи, железничари… — възрази Мачита.
Лицето на Джумана остана студено и безизразно.
— Ако убийството дори на сто деца ще ни придвижи с крачка към победата над белите, аз няма да се поколебая да издам заповед за екзекуцията им.
У Мачита се надигна вълна на отвращение.
— Как е възможно да сте толкова жесток!
— В стария западен свят има една поговорка — отвърна равнодушно Джумана, — която казва: „Целта оправдава средствата“.
Мачита изгледа полковника и по гърба му полазиха тръпки.
— Когато генерал Лусана чуе това, той ще ви изхвърли от АРА.
Джумана се усмихна.
— Ще бъде много късно. Кампанията ми за всяване на страх и хаос из цяла Южна Африка е необратима. — Лицето на Джумана доби още по-злобен вид. — Генерал Лусана е аутсайдер. Той никога няма да бъде приет напълно нито от племената във вътрешността, нито от чернокожите лидери в градовете като техен човек. Мога да гарантирам също така, че генералът никога няма да седне като министър-председател в кабинета в Кейптаун.