— Както обичате — отвърна Пит.
Мейпс вдигна слушалката, пъхна картата в телефона с автоматично избиране и натисна бутона на кода.
— Минава дванайсет — каза той, — Гросфийлд вероятно е отишъл да обядва.
Пит поклати глава.
— Генералът си носи сандвичи от вкъщи и обядва в кабинета си.
— Винаги съм го смятал за стиснат — измърмори под носа си президентът.
Пит се усмихна, надявайки се Мейпс да не е забелязал тревогата, скрита зад очите му.
Ейб Стайгър избърса потта от ръцете в панталона си, вдигна слушалката след третото позвъняване и отхапа парче банан, преди да заговори.
— Генерал Гросфийлд слуша.
— Генерале, обажда се Орвил Мейпс от „Фаланкс армс“.
— Мейпс, къде сте? Звучите така, сякаш говорите от дъното на варел.
— Вашият глас също се чува приглушен и далечен, генерале.
— Хващате ме със залък от сандвича си в уста. Обичам го, когато е намазан обилно с майонеза. Какво има, Мейпс?
— Извинете ме, че прекъсвам обяда ви. Познавате ли един господин на име Дърк Пит?
Стайгър умишлено помълча и си пое дълбоко въздух, преди да отговори.
— Пит? Да, познавам го. Той е следовател от комисията на Въоръжените сили към Сената.
— В такъв случай препоръките му са от високо ниво.
— По-високо от това няма — отвърна Стайгър, преструвайки се, че говори с пълна уста. — Защо питате?
— В момента седи пред мен и настоява да провери списъците на продажбите ми.
— Ами крайно време беше да почне да проверява и вас, цивилните. — Стайгър отхапа ново парче банан. — Пит ръководи проекта „Стантън“.
— Проекта „Стантън“ ли? Никога не съм чувал за него.
— Не съм изненадан. Той не е разгласен. Някакъв миролюбив сенатор си наумил, че под килима на армията са скрити оръжия с нервнопаралитичен газ. Пит предприе разследване, с цел да ги открие. — Стайгър погълна остатъка от банана и хвърли обелките в едно от чекмеджетата на бюрото на генерал Гросфийлд. — Пит и следователите му не откриха нищо повече от една-две сачми. Сега се е отправил към търговци като вас.
— Какво предлагате?
— Предлагам да предоставите на негодника всичко, което иска. Ако имате някакви касетъчни бомби с отровен газ в складовете си, дайте му ги и така ще си спестите куп неприятности. Комисията по проекта „Стантън“ няма да предприеме съдебно преследване срещу никого. Те искат само да са напълно сигурни, че някой диктатор от Третия свят няма да сложи ръка върху опасно оръжие като това.
— Благодаря за съвета, генерале — каза Мейпс и добави: — С майонеза ли казахте, че е сандвичът ви? Аз пък го предпочитам с повече лук.
— Всеки с вкуса си, господин Мейпс. Дочуване.
Стайгър затвори телефона и изпусна дълбока въздишка на задоволство. После избърса слушалката с носната си кърпа и излезе от кабинета. Тъкмо затваряше вратата, когато един капитан в зелена армейска униформа се появи иззад ъгъла на коридора. В очите му премина сянка на подозрение, като видя Стайгър.
— Извинете, полковник, но ако търсите генерал Гросфийлд, той отиде да обядва.
Стайгър изпъна тяло и хвърли на капитана възможно най-ясно изразения си поглед, означаващ „Аз ви превъзхождам по ранг“, и каза:
— Не познавам генерала. Обърках посоката в тази джунгла от бетон. Всъщност търся отдела по аварии и безопасност. Загубих се и надникнах в този кабинет, за да ме упътят.
Капитанът видимо се успокои.
— О, разбирам, и аз самият се губя по десет пъти на ден тук. Отделът е на първия етаж. Вземете асансьора в дъното на коридора вдясно.
— Благодаря ви, капитане.
— Удоволствието беше мое, сър.
В асансьора Стайгър се усмихна дяволито на себе си, като си помисли как ли ще реагира генерал Гросфийлд, когато намери банановата кора в чекмеджето си.
Обикновено повечето въоръжени пазачи носеха зле ушити униформи, чиито колани провисваха на една страна от тежките им оръжия. За разлика от тях хората на Мейпс изглеждаха спретнати, сякаш бяха излезли от редиците на някое елитно бойно подразделение. Двама от тях стояха стегнато до портала на склада на „Фаланкс“, облечени в полеви униформи и с най-модерните картечни пистолети, метнати през рамо.