Мейпс намали скоростта на открития си ролс-ройс и вдигна двете си ръце от волана за поздрав. Единият пазач кимна и направи знак на колегата си да отвори портала.
— Това не беше ли някакъв сигнал? — попита Пит.
— Моля?
— Вдигането на двете ви ръце.
— А, да. Ако бяхте насочили скрито оръжие срещу мен, ръцете ми щяха да останат на волана в нормално положение. Тогава, след като ни направеха знак да минем и вашето внимание щеше да се е отклонило за миг, докато наблюдавате отварянето на портала от единия пазач, колегата му дискретно щеше да мине зад колата и да ви пръсне черепа.
— В такъв случай се радвам, че не забравихте да си вдигнете ръцете.
— Много сте наблюдателен, господин Пит — отбеляза Мейпс. — Това ме принуждава да променя сигнала за пазачите.
— Съкрушен съм, задето не ми вярвате, че мога да пазя тайна.
Мейпс не отвърна на сарказма му. Беше приковал поглед в тесния асфалтиран път между редиците от сглобяеми военни бараки, които като че ли нямаха край. След малко повече от половин километър стигнаха до открито поле, претъпкано от тежко бронирани танкове, малко или повече ръждясали и в неизправност. Малка армия от механици беше обсадила десетина от масивните машини, подредени край пътя.
— Колко акра площ притежавате? — заинтересува се Пит.
— Пет хиляди — отвърна Мейпс. — Пред вас е шестата по численост армия в света от гледна точка на материалната част. А като военновъздушно оборудване „Фаланкс армс“ заема седмо място.
Мейпс зави по черен път, до който се издигаше склон на хълм с няколко бункера, и спря пред един от тях. На табелата пишеше „АРСЕНАЛ-6“. Той слезе от колата, извади от джоба си ключ и го превъртя в ключалката на голямата месингова брава. Отвори двукрилата стоманена врата и запали осветлението.
В пещерообразния бункер бяха подредени хиляди дървени кутии и сандъци, пълни с различни по големина снаряди. Пит никога не бе виждал такова количество оръжие, струпано на едно място.
Мейпс му посочи един голфкар.
— Не е нужно да ни излизат пришки от ходене. Този подземен склад обхваща площ от близо три километра.
В арсенала беше студено и жуженето от електрическата кола като че ли увисваше във влажния въздух. Мейпс свърна в един страничен тунел и след малко спря. Вдигна една карта към светлината и каза:
— Започвайки оттук, по протежение от стотина метра се намира последният запас от четиристотин и шест милиметрови артилерийски снаряди в света. Тяхното време вече е минало, тъй като само бронирани линейни кораби могат да ги ползват, а не е останал нито един действащ такъв. Снарядите с отровно вещество, които купих от Рафърти, трябва да са прибрани тук някъде в средата на редицата.
— Не виждам и помен от касетите им — каза Пит.
Мейпс сви рамене.
— Бизнесът си е бизнес. Касетите от неръждаема стомана си заслужават парите. Тях продадох на един химически завод.
— Запасите ви изглеждат безчетни. Часове ще ни трябват, докато ги намерим.
— А, не — каза Мейпс, — снарядите с нервнопаралитично отровно вещество се намират в погреб номер шест. — Той слезе от голфкара и тръгна сред морето от снаряди, измина петдесетина крачки и посочи. — Да, ето тук са — и се провря внимателно през тясната пътека.
Пит остана на главната пътека, но дори на слабото осветление от лампите на тавана видя как лицето на Мейпс пребледня.
— Проблем ли има?
Мейпс заклати глава.
— Нищо не разбирам. Откривам само четири, а трябваше да са осем.
Пит се вцепени.
— Сигурно са някъде наоколо.
— Тогава вие започнете да търсите от другия край, от погреб номер трийсет — нареди му Мейпс, — аз ще се върна и ще почна да проверявам от погреб номер едно.
След около четирийсет минути двамата се срещнаха в средата. В очите на Мейпс се четеше изумление. Той разпери ръце в знак на безпомощност.
— Не ги открих.
— По дяволите, Мейпс! — изкрещя Пит и гласът му прокънтя сред бетонните стени. — Сигурно сте ги продали!
— Не съм! — възрази Мейпс. — Те никак не вървяха. Бях си направил грешна сметка. Предложих ги на няколко правителства, но нито едно от тях не пожела да бъде първото, което да използва отровен газ след войната във Виетнам.
— Добре, четири излизат, остават още четири — каза Пит, успял да се овладее. — Накъде продължаваме оттук?
Мейпс като че ли бе загубил посоката на мислите си.