— С какво мога да ви услужа?
— Търся гарнизон деветдесет и девет седемдесет и четири на ВЧВ — каза Стайгър.
— Ако имате предвид събирането на обяд там, закъснели сте — предупреди го възрастният човек.
— Отивам по работа — усмихна се Стайгър.
Това не направи впечатление на оклахомеца. Той извади от джоба си омаслен парцал и избърса също тъй омаслените си ръце.
— Карайте до знака стоп в центъра на града и завийте наляво. Няма как да го подминете.
Стайгър спази указанията и след малко отби на паркинга на сграда, чиято модерна конструкция ярко се отличаваше от останалите сгради в града. Няколко коли напускаха паркинга, оставяйки след себе си облаци червен прах. Обядът наистина е приключил, помисли си Стайгър. Той влезе в сградата и се спря на прага на просторна зала с дъсчен под. В няколко чинии на масите се виждаха остатъци от пържено пиле. Трима мъже го забелязаха и му помахаха да се приближи. Единият от тях, висок и слаб, на възраст около петдесетте години, се отдели от тях и тръгна към Стайгър. Имаше червендалесто лице и лъскава, ниско подстригана коса, разделена на път в средата. Той протегна ръка.
— Добър ден, полковник. Какво ви води в Дейтън сити?
— Търся господин Бил Ловъл, началника на гарнизона.
— Аз съм Бил Ловъл. С какво мога да ви бъда полезен?
— Приятно ми е — каза любезно Стайгър. — Името ми е Стайгър, Ейб Стайгър. Идвам от Вашингтон по доста належащ въпрос.
Ловъл му хвърли приятелски, но проницателен поглед.
— Изострихте любопитството ми, полковник. Да не би да сте дошли да ми кажете, че някакъв свръхсекретен руски разузнавателен спътник е паднал в нивите близо до града?
Стайгър поклати леко глава.
— Нищо чак толкова драматично. Издирвам два корабни артилерийски снаряда, които вашият гарнизон е купил от „Фаланкс армс“.
— А, ония два боклука?
— Боклука?
— Да. Искахме да ги използваме на пикника по случай Деня на ветераните. Поставихме ги върху стар трактор и цял следобед се мъчихме да ги взривим, но нищо не излезе. Обадихме се във „Фаланкс“, за да ги сменим — Ловъл поклати глава тъжно, — но те ни отказаха, нямали повече от тях.
Смразяваща мисъл мина през ума на Стайгър.
— Може би не са от типа самовзривяващи се боеприпаси.
— Напротив — поклати глава Ловъл, — от „Фаланкс“ ни увериха, че били артилерийски снаряди за бойни кораби.
— Все още ли са при вас?
— О, да, навън са. Минали сте покрай тях на влизане.
Ловъл поведе Стайгър извън сградата. Снарядите ограждаха входа за гарнизона. Бяха боядисани в бяло, а към външните им страни бяха заварени вериги, обточващи пътеката към входа.
Дъхът на Стайгър секна. Това бяха два от липсващите снаряди с отровно вещество. Коленете му изведнъж омекнаха и той трябваше да приседне на стълбите, за да не падне. Ловъл се вгледа учуден в смаяното изражение на Стайгър.
— Нещо не е наред ли?
— Опитвали сте да взривите тези неща? — попита слисаният Стайгър.
— Изстреляхме поне стотина куршума в тях. Но направихме само вдлъбнатини по главите им, нищо повече.
— Цяло чудо е било… — смънка под носа си Стайгър.
— Чудо ли?
— Те не са пълни с взривно вещество — поясни Стайгър, — пълни са с нервнопаралитично отровно вещество. Самоактивират се едва след като парашутите бъдат пуснати. Куршумите ви не са имали ефект върху тях, тъй като за разлика от обикновените взривни снаряди тези не са пригодени да детонират.
— Божичко! — ахна от изумление Ловъл. — Искате да кажете, че тия неща тук са пълни с отровен газ?
Стайгър само кимна.
— Мили боже, сигурно сме щели да заличим от земята половината страна.
— Дори повече — смънка Стайгър и стана от стълбите. — Бих искал да ползвам тоалетна и телефон… в този ред.
— Разбира се, елате. Тоалетната е вляво по коридора, а телефон има в кабинета ми. — Ловъл замълча за миг и продължи предпазливо: — Добре де… ако ви дадем тия снаряди…
— Обещавам, че гарнизонът ви ще получи други снаряди в отлично състояние за следващото честване на Деня на ветераните.
Ловъл се ухили до уши.
— Това ще е чудесно, полковник.
В тоалетната Стайгър наплиска лицето си със студена вода. Очите, които го гледаха от огледалото, бяха зачервени и уморени, но излъчваха надежда. Той бе успял да открие две от бойните глави с „Бърза смърт“. Помоли се в себе си Пит също да е извадил късмет.