Стайгър вдигна слушалката на телефона в кабинета на Ловъл и поръча на телефонистката междуградски разговор.
Пит спеше на дивана в кабинета си в НЮМА, когато секретарката му Зери Почински се наведе и леко разтърси рамото му. Дългата й светлокестенява коса падна над него, ограждайки хубавото й лице, излъчващо доброта и възхищение.
— Имате посетител и двама, чакащи на телефона — каза тя с мекия си южняшки акцент.
Пит разтърка очи и седна.
— Кои чакат на телефона? — попита той.
— Госпожица Смит — отвърна Зери с леко хаплива нотка в гласа — и полковник Стайгър отнякъде извън Вашингтон.
— А кой е посетителят?
— Представи се с името Сам Джексън. Няма уговорена среща, но твърди, че трябвало да ви съобщи нещо много важно.
Пит се пребори със сънливостта си.
— Първо ще говоря със Стайгър. Кажи на Лорън, че ще й се обадя след малко, а Джексън да влезе, след като приключа разговора по телефона.
Зери кимна.
— Полковникът е на трета линия.
Пит се приближи с несигурни крачки до бюрото си и натисна един от светещите бутони.
— Ейб?
— Привет от слънчева Оклахома!
— Какво стана?
— Попаднах на златна мина — отвърна Стайгър. — Зачеркнах две от касетите.
— Чудесно — усмихна се Пит за първи път от няколко дни насам. — Имаше ли проблеми?
— Никакви. Ще остана тук, докато дойде екип да ги прибере.
— Ще пратя нашия „Катлин“. Натоварен е с мотокар и се намира на летището „Дълес“. Къде може да кацне там?
— Един момент.
В другия край на линията Пит чу приглушения глас на Стайгър и нечий друг.
— Готово — заговори отново в слушалката Стайгър. — Началникът на гарнизона каза, че на километър и половина южно от града имало малко частно летище с писта, дълга около осемстотин метра.
— Два пъти по-дълга от нужната за „Катлин“ — отбеляза Пит.
— Да ти се е усмихнал твоят късмет?
— Уредникът на музея в Лондон ми съобщи, че снарядът, който купили от „Фаланкс“ за някаква изложба на военноморския флот през Втората световна война, е стопроцентов бронебоен снаряд.
— Значи излиза, че Африканската революционна армия притежава другите две касети с „БС“.
— И по този повод има какво да се разкаже — вметна Пит.
— Чий го дирят тежки снаряди за корабна артилерия в африканската джунгла?
— Това е гатанката за деня — рече Пит и пак разтърка зачервените си очи. — Поне временно може да ни успокои фактът, че вече не са в нашия заден двор.
— Накъде продължаваме оттук? — попита Стайгър. — Не можем просто да отидем при група терористи и да им кажем да ни върнат най-пагубното оръжие на всички времена.
— Първа точка в дневния ред — отвърна Пит — е да открием местонахождението на боеприпасите. По този въпрос адмирал Сандекър е склонил свой стар приятел от Управлението за национална сигурност да направи някои проучвания.
— Това е деликатна работа. Тия приятелчета не са тъпанари. Може да започнат да задават неудобни въпроси.
— Не ми се вярва — прозвуча убедително гласът на Пит. — Адмиралът му е излязъл с умело съчинена класическа история. Аз самият за малко щях да й повярвам.
47.
Беше труден избор. Дейл Джарвис се колебаеше между датския ябълков пай и висококалоричната маслена торта. Запрати диетата по дяволите, взе и двата десерта и ги сложи на подноса до чашата с чай. После плати на касата и се настани на една от масите до стената на просторното кафене на щабквартирата на Управлението за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд.
— В скоро време ще има да си патиш от стомаха.
Джарвис вдигна поглед към сериозното лице на Джак Рейвънфут, завеждащ местната дирекция на Управлението. Рейвънфут, човек само от мускули и кости, беше единственият чистокръвен американски индианец, завършил с отличие Йейл, който впоследствие се бе пенсионирал като капитан I ранг.
— Предпочитам да ям мазни и вкусни лакомства, отколкото солена говежда пастърма и варена костенурка, които ти наричаш храна.
Рейвънфут погледна към тавана.
— Като се размислих, не съм вкусвал костенурка, ама хубаво приготвена костенурка от… откакто чествахме победата си край Литъл Биг Хорн.