- А Македония далеч ли е от тук?
- Македония е съвсем близо - каза Приск.
- Колко близо? - учудих се аз.
- Съвсем близо, от другата страна на Родопите се простира Македония. Тя е много по-малка от Тракия.11
- А Александър бил ли е тук? - реших да попитам аз.
- Да! Александър провел боен поход из Тракия. Той прекосил Родопа планина, опитал се да покори бесите, но не успял. След това отседнал във Филипопол. Останал тук няколко дни, но чул, че племената от Хемус са слезли и завардили проходите на планината. Александър тръгнал веднага срещу тях и имал успех. След това се върнал.
- Докато бил в Родопа планина, младият македонец посетил прорицалището на Дионисий - намеси се в нашия разговор Бероес, който явно беше слушал внимателно.
- Така е! - съгласи се веднага с него Приск. - Навсякъде се казва, че в сърцето на планината Родопа македонецът посетил прорицалището на Дионисий, едно от най-известните прорицалища в древността след Делфийското.
- Между Делфи и Филипопол имало връзка. В Делфи се провеждали спортни игри, посветени на Аполон. Тези игри се наричали Питийски, в чест на прорицателката Пития. Тук във Филипопол се провеждали същите игри. Неслучайно на върха на Кендрисийското тепе бил издигнат храм на Аполон. Тази връзка между двата града била много ясна. Разбира се, прорицалшцето на Дионисий, този, когото траките наричали Сабазий, не се намирало в равнината и било далеч от Филипопол, в сърцето на Родопа, но все пак имало връзка.
Приск не разбра, че се интересувах само от Александър и продължи да ми разказва за Лизимах - следващият владетел на Тракия, на когото, след разделянето на империята, се паднала Тракия, така както на Птолемей се бе паднал Египет. Той също живял и управлявал своите земи от тук, от Филипопол.
Докато говорехме, неусетно се бяхме приближили до града. Всъщност аз през цялото време го бях наблюдавал, но сега, когато изведнъж крепостните стени на Трихълмието се извисиха над нас, като че ли осъзнах колко сме се приближили.
- Много яки стени - казах аз, като се възхищавах на огромните дялани камъни, които без хоросан бяха поставени един върху друг.
- Това са външните стени, издигнати от император Марк Аврелий. Те опасват целия разраснал се вече град. Трихълмието има други вътрешни крепостни стени, древни колкото града.
Дори тези стени обаче не успяха да ни спасят от гнева на хуните, които преди една година опустошиха Тракия, така както никой досега не го е правил. Хуните са като мор, като тази, новата болест - чума, дето върлува из Персия, те са най-злостните нашественици, които са съществували някога.
- Дойде време да се разделяме, посланик - каза Флавий Мантан. - Надявам се, че някой ден ще ни погостувате! За мен и жена ми ще бъде голяма чест!
- Да! - отвърнах аз.
- Къде ще отседнете? - попита филипополецът.
- Не знам - искрено отвърнах аз.
- В къщата ни в града или във вилата извън него - вместо мен отвърна Орест.
Погледнах към спътника си и видях блясъка в очите му. Нашата група се бе изправила пред една от портите на града. Тук се бяха събрали много хора. Някои влизаха, други излизаха. Стражата наблюдаваше всичко това с явно безразличие. Може би затова суматохата пред портата беше толкова голяма. Крепостните стени на града бяха високи и макар да си личеше, че са построени преди стотици години, бяха масивни и внушителни. Филипопол беше голям град, по-малък от Константинопол, но китен и слънчев. Макар все още да бе ранна пролет, слънцето напичаше камъка и правеше въздуха още по-топъл и искрящ, като че зареден със светлина.
Изчакахме свитата на най-влиятелният филипополец да влезе. Виждах нетърпението на Орест, но все пак той изчака Флавий Мантан и цялата му свита, до последния прислужник и роб, да се източи навътре и чак след това ние тръгнахме. Като омагьосан оглеждах улиците на града. Макар да бе построен на хълмове, улиците му бяха широки. От двете страни на пътя имаше дълбоки колонади. Те служеха да предпазват хората лятото от пека на топлото тракийско слънце, зимата - от снега и студа, а през останалото време - от дъжда. Гражданите на Филипопол наистина бяха спокойни хора. Порази ме цветността на тълпата тук, в най-големия тракийски град. Хората бяха облечени с хитони в различни цветове. Имаше бели с червени пурпурни туники, сини хламиди, бели тоги, виждах кожите на някакви гости на града, на които им личеше, че идват от север и от степите. Филипопол беше голям град и тук можеха да се видят хора отвсякъде. Те се движеха на групи и се открояваха от тълпата. Почти бях сигурен, че видях хора със скитски шапки, с тракийски ямурлуци с качулки, с гръцки и римски дрехи. Дали Едекон и хунската делегация не беше оставила някого от своите членове или шпиони тук? Тази мисъл ме накара да изтръпна. Това беше съвсем възможно. Ако беше така, с нас беше свършено. Можеше ли Едекон да търси нас и заедно с Кодиса да ни иска от Теодосий II? Ако хуните знаеха, че сме тук, Руа със сигурност би искал да разреши загадката с Атила и би ни изискал. Теодосий пък, ако разбереше за измамата ни, сигурно щеше да ни предаде с радост на Едекон.