Вървяхме бавно, по някое време погледнах към Орест. Дали приятелят ми не беше забравил къде са намира домът му? Но и да беше така, Приск и Теодора не можеше да са забравили. Не! Той беше изпаднал в нещо като транс и яздеше бавно, като оглеждаше всяка педя от пътя. Заприлича ми на тибетски поклонник, който изминава голямо разстояние, като на всяка крачка ляга на земята. Той яздеше между Теодора и Приск и разговаряше с тях. Личеше си, че тримата се връщат в детските си спомени. Не исках да прекъсвам идилията, а и нямаше закъде да бързаме. Скоро се приближихме до една висока стена. Къщата се намираше от северната страна на един от хълмовете. Приск слезе от коня и се промъкна в малка тясна вратичка, намираща се встрани от голямата порта. Оградата на къщата беше толкова висока, че дори от гърба на коня не можех да надзърна в двора на къщата. Скоро портата се отвори. Прислужници се втурнаха да ни помагат. Мъчително слязох от коня. От дългото яздене в последните дни целият се бях схванал. Колко ли жалък щях да изглеждам на съплеменниците си, ако ме видеха такъв? Българите презираха тези, които ходеха пеша. Сега аз пъшках и се бях схванал от яздене. Ако в този момент ме видеха, сигурно щях да си спечеля завинаги всеобщото им презрение. Всъщност, ако ме видеха, те едва ли биха ме познали. Аз бях облечен в гръцки дрехи, косата ми бе пусната свободно и отстрани бе обрасла. Едва ли някой би познал в мен конник от степните народи. От Авитохол аз се бях превърнал в някакъв персиец или по-скоро в римлянин.
Влязохме в двора на къщата. Той беше широк, на места беше застлан с каменни плочи, които под формата на пътеки го разсичаха. Между пътеките от наредени камъни растеше ниска зелена тревичка. Тя имаше толкова свеж вид, че изпитах желание да се събуя и да походя из нея. На прага на къщата стоеше някакъв мъж. През безкрайно дългите нощи в Тибет Орест неведнъж бе описвал баща си като мургав и слаб мъж. Този, който беше излязъл да ни посрещне, беше по скоро пълен и плешив. По реакцията на Орест разбрах, че това не е Татул. Той се приближи до мъжа, поздравиха се като се хванаха за предмишниците и размениха няколко думи. В това време ние помогнахме на прислужниците да разседлаят конете ни. Останалите разтовариха малкото багаж, който носехме със себе си. Хората в двора на Орестовия дом се отнасяха с подчертано уважение, освен към Орест, и към Бероес. Те сигурно сметнаха него за най-важния гост на своя господар. Прислужниците и робите се събраха около младия си господар и си личеше, че се радват. Орест поздравяваше всеки един и го наричаше с името му. Това още повече радваше хората. Те го питаха откъде идва. После мъжът, който все още стоеше малко стъписан на прага на къщата, ни покани вътре. Къщата беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Тя беше висока на два ката. Долу имаше коридори, складове и помещения за прислугата. Тук се намираше и оборът. Настоях лично да се погрижа за Парвати и Аспа. Проверих къде са настанени конете, имат ли зоб, сухи ли са. Потупах якия врат на Аспа, той беше станал великолепен снежнобял жребец, достоен за владетел. Където и да отидехме, благодарение на него не оставахме незабелязани.
Когато излязох от обора, хората ни вече бяха насядали около дълга маса на втория кат. На нея сигурно се хранеха господарите.
- Какво става, къде е баща ти? - попитах Орест.
- Баща ми Татул е заминал преди зимата за Рим по някакви дела. Според мен е отишъл да търси подкрепа от Йоан и Флавий Аеций. Казал е обаче на управителя, че иска да се преместим завинаги да живеем на запад.
- Нима ще продаде всичко това?! - с учудване попитах аз.
- Не знам! Нищо не знам! Мога само да гадая - отвърна Орест, но си личеше, че е притеснен и че всичко това не му допада.
След като хапнахме, оставихме Орест да се наговори е прислужниците и робите, а ние се оттеглихме в покоите си. За мен, Приск и Бероес беше отредена стаята за гости. Таис, Теодора и Нефертари бяха настанени в стаята на Татул, която беше най-голяма и разкошна. Орест настоя да спи в своята си стая. С него бяха и Олджибай и Сиджими.