Преди време бих казал, че двете жени са съвършени в своето допълване, бих сметнал двете за достатъчни, за да може един мъж да направи любов така, че да повтори това, което беше създал Бог - Сътворението. Таис и Нефертари бяха жрици и с тях можех да направя това, което Шушандук ми бе разкрила във Вавилон. Коя от тях щеше да бъде Ева и коя Лилит? Може би и двете вече бяха готови да бъдат Ева и Лилит. Доскоро смятах, че Нефертари никога няма да може да събуди мъжа в мен. Съжалявах, че тя е толкова малка. През последните дни обаче египтянката беше пораснала много. Сега вече можех да приема мисълта, че тримата можем да извършим мистерията по Сътворението на света. Тримата бяхме съвършеното творение на Бог. Аз, Авитохол, бях Адам, бях мъж и в същото време жрица на Богинята майка, така че в мен имаше и мъжко, и женско начало; двете, Таис и Нефертари, бяха комбинация между Ева и Лилит. Нима тези две жени щяха да бъдат моите съпруги? Защо не?Отново се замислих за Лилит - Черната луна. Коя от двете щеше да бъде повече Лилит от другата? Луната имаше две страни, Светла и Тъмна. Таис беше светла и златна, както осветената част от луната, а Нефертари беше тъмна, мистична и сребърна, подобно на Черната луна. Таис беше жива, атрактивна, тя беше видимата част от луната, а Нефертари със смуглата си кожа беше по скоро невидимата част от нея. Тя беше свита, сива и неатрактивна, но също толкова дълбока. Чак сега разбрах защо досега египтянката не ме бе привличала. Отново погледнах матовата кожа на бъдещата жрица на Изида.
Таис беше повече Ева. Тя беше роза, кожата й ухаеше на рози, мека, но силна миризма, която опива и прониква навсякъде. Таис беше ароматна, опияняваща и красива. Тя беше зрялата жена и майката. Розата беше символ на вагината, на раждащата утроба. Това знаех от Шушандук и сега го виждах пред себе си. Когато предния път бях видял Шушандук и Таис една до друга, тогава Розата беше Шушандук, сега Таис играеше тази роля, тя беше готова да стане майка, да приеме в себе си животосъздаващото семе. Розата имаше за знак пентаграма, същия този знак, с който във Вавилон халдейските жреци изобразяваха света на демоните. Сега вече разбирах това. Преди бях мислил, че Лилит е Демонът, онзи първият архидемон, сега „виждах” друго. В този момент, в който седях в някаква къща във Филипопол, бях започнал да разбирам нещо, показано ми преди толкова много години в далечния Вавилон. Лилит беше първият и най-силен демон, от него произлизаха останалите демони. Лилит беше Сатаната. Ето защо халдейските жреци винаги се обграждаха в пентаграм (петолъчка вписана в кръг), за да се предпазят от демоните. Розата се предпазваше от Лилията, Ева - от Лилит, жрецът - от злите сили. Много от хората наричаха пентаграм „знакът на Сатаната”, но те грешаха. Всъщност пентаграмът беше знакът на Розата, петолистната роза, първата роза. Пентаграмът беше знакът на Ева, уж на доброто. Колко объркана беше съвременната религия и как нарочно символите в нея бяха подменени и това не беше направено случайно. Така тези, които бяха посветени, биваха обърквани и беше подменяна вярата и символите. Тези, които смятаха, че следват Добрия бог, Твореца, всъщност се кланяха на Сатаната. Сатаната можеше всъщност да е Творецът, а Добрият бог да не е толкова добър. За миг изпитах прозрение. Жреците или демоните многократно бяха подменяли верите и обърквали символите. Колкото по-посветен си, толкова по-близо до истината си. Толкова повече навлизаш в тайните и се връщаш към началото, когато всичко е било правилно наредено. Мъжете, които познаваха само мъжките култове, не можеха да знаят, че нещата са объркани; жените, последователки на Богинята майка, също не можеха да разберат това. Аз можех, защото познавах и двата култа. Дали Бероес можеше да прозре като мен в такава дълбочина? Не знаех, но вътрешното ми усещане бе, че магът знае дори повече от мен и в неговата глава картината е още по-ясна. Не беше ли това всъщност смисълът на човешкия живот? Чрез познание и посвещение да разгръщаш, отмахваш воалите на неяснота, объркване и незнание и с времето пред очите ти да се разкрие реалността, истината!
Какво беше Лилията? Тя беше с много по-деликатен, почти недоловим мирис. Лилията беше невидима и толкова деликатна, че за непосветените не съществуваше. Въпреки това аз виждах и долавях навсякъде нейния мек, неуловим, ненатрапчив аромат на крем. Лилията имаше сладък, но не сладникав мирис. Тя може би беше по-силна дори от Розата.
Двете обаче в комбинация бяха всесилни. Те пронизваха всичко и не можеше да се избегне от тяхната власт. Аз и не се съпротивлявах. Отпуснах се и се оставих във властта им. Някаква прадревна сила ме пое в ръцете си и насочваше както мислите, така и движенията ми.