- Това, което виждаш, е храм на спорта, на празниците и мистериите - каза Орест. - Който веднъж е виждал празненствата във Филипопол, завинаги запазва спомена за тях. След два дни ще започнат игрите и тогава сам ще се убедиш в това.
- Какви са тези игри? - попитах аз и погледнах към Приск, но всъщност погледът ми се спря върху огнената коса на Теодора. Колкото повече си налагах да не мисля за сестрата на константинополския библиотекар, толкова повече го правех. Вече от няколко вечери се хващах, че мечтая за нея. Теодора беше много красива, а в Константинопол нейната красота бе помрачена от огненото излъчване на Керка. Тук, във Филипопол, я разглеждах като една от последните съставни части на „съвършеното същество”, което можехме да създадем четиримата - аз и трите жени. Отначало мечтаех за това, но в последно време все повече мислех за Теодора като за моя жена. Сега, докато обикаляхме града, през цялото време мислех за нея и я следях, макар да не я гледах къде ходи. Отчитах всеки неин поглед и всяко докосване. Теодора беше принцеса. Тя беше родена да живее в разкош и великолепие. Тя твърдеше, че от дете не е стъпвала в този град, но си личеше, че има връзка с него. Ако всеки човек имаше едно място на света, което да го представя най-добре, мястото на Теодора беше Филипопол. Бялата й кожа беше точно като гладкия мрамор на постройките тук, деликатните й ръце докосваха хилядолетните каменни стени все едно, че са част от тях и от всичко, което ни заобикаляше. Теодора беше родена за този лукс, разкош и светлина. Тя беше западна жена и олицетворяваше крехкостта на римските матрони и античните жени. Тук тя се намираше в своя свят и може би затова ми въздействаше толкова силно. Аз бях скитник. Когато се намирах в Тракия, исках да имам тракийска жена. Тук, в най-големия град на бесите, исках да се запозная с мистиката на бесите, да имам тракийка. Доколко Теодора беше тракийка, не знаех, но все по-силно я желаех. Филипопол и тя ми въздействаха като едно същество. Аз се влюбвах в този град и все повече попадах под властта на Теодора. Тя като че ли не се интересуваше от това. Таис обаче го забелязваше, защото понякога, когато успявах да отделя поглед от грациозната фигура на моята нова избраница, виждах насмешливия поглед на атинянката. Тя се усмихна ехидно, когато я попитах дали може да обучи Теодора за жрица на Богинята майка. Сигурно прозираше идеята ми Теодора да стане част от моето бъдеще.
Стадионът беше наистина впечатляващ. Той беше дълъг и, освен за спортни състезания и гладиаторски борби, служеше и за провеждане на състезания с колесници. От дясната страна имаше овален край, който се наричаше свендод, там колесниците завиваха, а от лявата ни страна - колони, през които явно минаваха състезателите и колесниците.
Стоях и като омагьосан гледах мащабите и великолепието на този стадион. Може би стадионът на Константинопол беше по-голям от този на Филипопол, но аз не бях влизал в него. Сега, когато застанах в центъра на игралното поле, кръвта ми като че се разбуди. В това поле хиляди хора се бяха състезавали и стотици от тях бяха загивали. И ако мястото на Таис беше в театъра, а на Теодора - в някой дворец, моето място беше тук. Прииска ми се да извадя двата си меча и да ги вдигна към небето, за да поздравя душите на хилядите воини, загубили тук живота си. Не го направих, защото се притесних как ще бъде изтълкувано това от останалите хора, които ме придружаваха.
Изведнъж срещу нас видяхме групичка от няколко души. В последно време градът бе започнал видимо да се изпълва от шарени тълпи, които пристигаха от всички краища и се стичаха към града. Хората изпълзяваха като някакви влечуги и се съвземаха след големия погром, който хуните им бяха нанесли миналото лято. Това Много ми заприлича на събора на нашия народ. И тук хората се извиха в града като че да се уверят, че са живи, че е жив духът на Тракия. Имаше хора, които се спускаха от Родопите. Това бяха беси-планинци. Те идваха в низината, за да купят нещо, да продадат и да участват в игрите. Имаше планинци от Хемус, траки-одриси от Адрианопол, гърци, римляни, скити, готи. Градът се изпълваше и се вълнуваше от предстоящите празници и игри. Повечето от тези хора отсядаха в различни страноприемници, но много от тях издигаха шатри в града или извън пределите на външните крепостни стени. Обаче тази групичка, която се движеше срещу нас, беше особена. В нея вземаха участие само мъже и беше пазена грижливо от група войници. Личеше си, че това е някаква официална делегация. Когато се приближихме, за моя голяма изненада открих, че тя се води от добре познатия ми Флавий Мантан. Когато ни наближи, той се усмихна, пристъпи към мен и ме прегърна сърдечно.