За да изпъкна с познания, казах, че знам за Константин Велики и това, че харесвал много Сердика, защото там имало терми.
- Константин е роден в Нейсос (Ниш) - потвърди Приск. - По произход той бил тракиец. Наистина мечтаел да премести столицата си в Сердика, но всъщност Филипопол е бил столица на неговата империя, макар и за няколко месеца. Той харесал този град заради долината и това, че давал възможност за голямо разрастване, но по-късно се убедил в стратегическото предимство на Византион и преместил столицата на проливите. Ако не го беше направил, днес Филипопол щеше да бъде столица на света.
- По-добре, че не е станало - каза Орест. - Филипопол е много по-хубав така. Константинопол е пренаселен, там има всякаква измет. Филипопол щеше да бъде съвсем различен, ако в него пъплеше всякаква паплач.
Ромеят усети, че е сгрешил. Всички ние, които го слушахме, освен Приск, всъщност бяхме паплач, както той ни нарече. Той спря да говори и сконфузен се загледа в пода.
Аз не се чувствах обиден. Мислех за това колко се различават западните от източните представи за власт и цивилизация. Като българин за мен бяха очевидни разликите между двата вида цивилизация. Не одобрявах, че западните хора наричат всички различни и инакомислещи варвари, но това беше техен недостатък. Те щяха да губят, защото и малкото предимство, което имаха в някои области у тях, пораждаше пренебрежително отношение. Те не се опитваха да разберат различните от тях и нямаха реална представа както за силните им страни, така и за слабостите им. Засрамих се, защото скоро се улових, че разсъждавам като варварски владетел, който готви нападение над западните земи.
Когато излязохме от термите, се чувствах толкова чист и пречистен, като новороден. Бях благодарен на Орест, че ни беше довел тук. Вървяхме бавно из улиците на града и имах чувството, че в този момент той е още по-чист и великолепен. Сигурно съм се усмихвал, защото хората ни гледаха учудени. Когато се прибрахме, Орест и неговите слуги ни раздадоха чисти, изпрани дрехи. Облякох хитона си и се огледах в сребърно огледало, което една от прислужниците ми предложи. Аз, Авитохол, българският воин приличах изцяло на ромей. Никой, който не знаеше какъв съм, не можеше да се сети, че не съм ромей. Само плитката ми беше останала като спасителна връв. Сега разбрах думите на Баяр, когато ми разказваше за запада и как прическата му се превърнала за него в символ на свободата и на това, че е българин и багатур. В този момент се чувствах по същия начин. Дадох си сметка, че в последните години толкова много се бях отдалечил от степта, че не знаех дали вече ще имам силите и желанието да се върна там. Сигурно, ако напълнея малко и пусна шкембе, ще бъда най-жалката гледка и пародия на степен воин в света. Можеше ли при следващото ми връщане във Великата степ да представлявам такава жалка картина?
След това се отправихме към двореца на преториума. Именно там сегашният управник и наместник на Филипопол даваше голямото празненство с угощение. Орест ми беше казал, че в последно време политархисът изпълнявал задълженията и на преториум. Затова Мантан беше ходил до столицата. Той временно управляваше от преториума, докато новият константинополски наместник заемеше мястото си. Влязохме в двора на двореца. Този дворец по блясък отстъпваше на императорския в Константинопол. Той беше на два етажа и, макар обширен, нямаше великолепието на дворците на василевса, но пък беше много добре осветен той и целият двор. Флавий Мантан и жена му бяха излезли навън и сърдечно посрещаха гостите, като намираха добра дума за всеки един от тях. Ние бяхме стъписани от шумното множество, което ни посрещна. Думите на Мантан обаче и неговото непринудено държане ни накараха да се отпуснем.