Жената на Мантан беше красива и зряла. Точно отпред над челото тя имаше сребърен кичур, който красеше главата й като сребърна брошка и й придаваше още по-благородно излъчване.
Тази вечер тук се намираха всички по-знатни гости на последните останали в света игри. Бяха дошли всички синарси - общинските съветници на Филипопол, тук бяха и най-изявените състезатели. Не познавахме никого от гостите и се възпротивих на усилията на Флавий Мантан да ни сложи в групата на официалните гости. Тъй като ми беше скучно, скоро се отделих от тълпата и, следван от Олджибай, потърсих моя стар приятел Юксеус.
Не след дълго над множеството се разнесе музика. Тя беше много по-различна от тази, която бях чувал в Константинопол. Основната тема се поддържаше от някакви флейти. Пред нас излязоха танцьори. Флавий Мантан с енергични жестове ни канеше да влезем в основната зала на преториума. Там имаше разположени много маси, около които имаше канапета и столове. Гостите насядаха или по-скоро налягаха около масите, някои от тях направо върху дебели завивки на земята. Масите бяха отрупани с всички дарове на Тракия. Добре че до мен беше седнал Орест и ми казваше кое какво представлява, преди да го опитам, така намалих до минимум риска да хапна нещо, което не желаех. Масата, на която бях настанен, се намираше най-близо до тази на политархиса. С това той искаше да ми изкаже уважението си. Тя беше отрупана с едри зелени листа маруля, имаше печени глави лук, които разнасяха своя аромат из цялото помещение, варени - по-големи и малки яйца, някои от тях бяха напръскани с нещо като кафява боя. След като опитах всички храни, чевръсти прислужници отнесоха блюдата и пред всеки от нас поставиха чинии с варен цял бял боб. Отстрани имаше месо от прасе, цветът на месото и сланината се редуваше. Този деликатес беше нарязан с такова майсторство, толкова тънко, че ме накара да изпитам възхищение. Когато лапнах една филийка от него, тя започна да се топи в устата ми и усетих приятната миризма на пушено месо. Макар не много сложни, храните бяха приготвени с голямо майсторство и аз, а и останалите гости, оценявахме това. След това опитах горещ грах, късове овчи мозък, малки наденички от черен дроб, осолена риба, праз, лук и репички. В тази вечер за пръв път опитах охлюви. Отначало месото им ми се стори жилаво, но после ми хареса. Въпреки това хапнах само няколко, защото не исках да си мисля какво ще стане, ако някой българин ме видеше да ям такова нещо. Опитах и стриди. Това бяха охлюви от морето. Те имаха лигав вкус, бяха студени и отначало, като ги вкусих ми се догади. За това спомогна и силно миришещ на чесън сос, с който обилно бяха полети. След като изядох стридата, ми беше нужно доста време преди да успокоя стомаха си. Моето преживяване искрено радваше ставащите все по-шумни гости около нас. Те се забавляваха на гримасите, които правех, и нарочно ми показваха насладата, с която изсмукват стридата от черупката й. Всичко това предизвикваше преобръщане на стомаха ми и съвсем сериозно на няколко пъти едва не повърнах.
В разгара на празненството прислужниците, с подобаваща тържественост, внесоха много и най-различни птици. Всички те бяха приготвени по различен начин, след което бяха обратно украсени с перата си, които бяха запазили цветовете си. Когато ги внесоха, те изглеждаха като живи. Флавий Мантан твърдеше, че това са всички видове птици, които могат да се срещнат в Тракия. Те наистина бяха толкова много, че нямаше как да не повярвам на думите на управника. След още няколко такива пира, Тракия можеше да се окаже без птици. Всяка беше приготвена по различен начин, с несравнимо майсторство, някои бяха мариновани, други - печени или варени, някои пържени. Това не можеше да се разбере и така под перата на всяка една от птиците се криеше изненада. Опитвах от всички птици, защото исках да усетя вкуса на всяка една от тях. Някои от месата бяха киснати в билки и имаха по-кисел или леко горчив вкус, други ми се сториха сурови, но въпреки това бяха крехки. Някои ми харесаха повече, други - по-малко, но като цяло тази част от пиршеството ме впечатли особено много. Тази вечер за пръв път в живота си видях някои птици. Те бяха донесени от най-далечните части на империята. Като опитен познавач, Флавий Мантан ни съобщаваше името и мястото, от което е донесена всяка птица, която прислужниците внасяха. Сред тях имаше печен дрозд, жерави, славеи, чучулиги, шарени папагали и мазни дропли. Най-накрая внесоха огромна птица, по-висока от мен. Всички ахнахме, за пръв път виждах такова нещо. Бях искрено впечатлен. Птицата се казваше щраус и беше донесена чак от Африка. Според Мантан тя бягала по-бързо от човек и не летяла. Наистина не можех да си представя тази птица как се рее из облаците. Бутът й беше по-дебел и здрав от моя, но месото й беше жилаво и не ми се стори особено вкусно. Не само аз, а и никой от хората около мен не я хареса. Всички, които идваха да я опитат, оставаха разочаровани и се оттегляха. Може би затова тя остана през цялата вечер да стърчи като някакъв паметник близо до нас.