- Добре - съгласи се Пинас и ме пусна.
- Битка! Битка! - крещяха гладиаторите от нашата маса, а аз в този момент искрено ги мразех. Не можех да разбера защо искаха гибелта ми.
- Как беше името му? - отново попита Пинас.
Вместо мен отвърна Фиробс.
- Той е победител и името му е Виктор, понеже се бие с лявата ръка, прозвището му е Скевас, а името Масхарис му е дадено отпреди. Името му е Виктор Скевас Масхарис.
- Добре, Виктор Скевас, скоро ще се изправим един срещу друг и тогава ще видим кой е по-добър. Ще измия оскърблението с кръв.
Тази вечер се прибирах умислен. По-рано през вечерта Флавий Мантан се опитваше да ме успокои, като ми говореше, че Пинас е много пиян и на другата сутрин нищо няма да си спомня. Аз не бях уплашен, нито притеснен, беше ми неприятно, че гладиаторите се бяха опитали да ме злепоставят и да ми навредят. Беше ме яд, че Юксеус и Фиробс не се бяха опитали да ме спасят, че Сиджими, Орест и Олджибай не ми бяха помогнали. Всичко това ме караше да мълча. Нашата група сигурно беше най-тихата през тази нощ. Заради инцидента с Пинас вече бях забравил приятните преживявания от вечерта по-рано.
На другата сутрин главата ми беше като кошер. Чувствах се потиснат и не можех да се зарадвам. Когато отворих очи, видях Олджибай, който виновно навел глава стоеше до главата ми. Бероес и Приск бяха станали и заминали някъде.
- Твой, добре спал? - попита ме чевръстият Олджибай, който се втурна да ми помага да стана. Нямах нужда от помощ и отблъснах ръцете на монголеца. Станах, измих се и излязох в голямата стая, където около масата вече бяха насядали спътниците ми. Погледнах гузно към Теодора. Тя и всички останали . шумно разговаряха. Личеше си, че са превъзбудени. Поздравих ги тихо и седнах на масата до тях. Отне ми време да разбера защо бяха толкова шумни. Те разказваха различни неща от това, което ги бе впечатлило на пира снощи. Всеки от тях говореше за различните блюда, като че ли не бяхме всички там. После един през друг разказваха тази или онази случка, никой обаче не споменаваше за приключението ми с Пинас. Не след дълго започнаха да говорят за това, което щеше да се случи след малко. Когато се нахранихме, всички станахме. Дрехата ми беше цялата изцапана и олята с вино и всякакви остатъци от гладиаторската вечеря, затова Орест ми даде чисто нова туника. Тя беше с две сини черти и беше най-красивата туника, която бях носил досега. Беше ми малко възкъсичка, но пък много удобна. Орест твърдеше, че била на баща му Татул и ме молеше да я пазя. Благодарих на приятеля си и му обещах.
След това нашата група излезе и се насочи към преториума, както се бяха разбрали Орест и Мантан предната вечер. Там ни чакаше Флавий Мантан начело на голяма група, към която се присъединихме и така се получи цяло шествие. Мантан настояваше да го придружавам и да ходя до него, но аз отказах, затова Орест зае моето място. До него вървяха Бероес и Приск, а след тях Таис, Нефертари и Теодора. Дори великолепната гледка на трите красиви жени, ходещи пред мен, не можеше да ме отвлече от мрачното ми настроение. В нашата редица аз бяха поставен между Олджибай и Сиджими. Така ние се отправихме по улицата надолу. Слизахме от Трихълмието към стадиона. Улицата бе изпълнена от възбудена тълпа. Всички бяха облечени в чисти дрехи и се радваха и държаха клонки, с които махаха, за да ни приветстват.
Мантан вървеше и махаше на тълпата като някакъв владетел. Във всеки друг град на империята такова шествие щеше да се ръководи от наместника на императора и от местния християнски епископ или водач. В този град и в този ден епископът на Филипопол се движеше след нас. Може би това обиждаше християнския глава на града. Все пак Филипопол, макар и в такова положение и по време на тези празници, беше християнски град.
Епископът на Филипопол се наричаше Валент или Валентин и беше човек с горда осанка, гъста, къдрава брада, която се спускаше по черното му расо. На главата си носеше черна на цвят, украсена с тънък кръст, шапка, която имаше нещо като наушници, които се спускаха над ушите му. По себе си повече украса епископът нямаше. Той приличаше повече на скромен и беден монах, отколкото на епископ на един толкова голям и богат град. Видът на епископа беше мрачен и той приличаше повече на параболан, от тези, които бях виждал в Александрия, и по-малко на „благочестив отец”, както го наричаха хората, които целуваха ръката му.
Въпреки че се движеше зад нас и че се чувствах неудобно от това, се опитах да не мисля повече за епископа на Филипопол. Скоро успях дотолкова да се абстрахирам, че изпитах усещането, че сред хората, които ни махаха и които участваха в шествието, няма християни. Това беше моя илюзия. Всъщност бях сигурен, че езичниците в града са много малко и те се крият, а всички тези хора утре или когато свършат Игрите, ще се превърнат в искрени и смирени вярващи християни. Сега обаче, сега... Виждах блясъка в очите на всички хора, които ни приветстваха. В един момент цялата тази еуфория ми се стори престорена. Дали това не беше капан? Дали самият Теодосий не искаше да сложи край на цялото езичество с един удар? Дали такъв не беше замисълът на всичко това? Всички езичници да се съберат на едно място и с един замах да се изтрият от лицето на земята. Можеше ли Флавий Мантан да е използван за примамка? Ако всички гладиатори и хора, подкрепящи античните мистерии и култове, се съберат на едно място и се унищожат, това би бил голям удар. Беше ли способен император Теодосий II на тази мерзка постъпка? Можеше ли това да е някакъв план на Пулхерия, Хризафий и патриарх Атик, а може би дори на Кирил Александрийски?